Майкъл Конъли - Петата поправка

Разпределението на новото място беше следното. Аз имах самостоятелен кабинет, а Сиско и Аронсън си разделяха втората, по-голяма стая. Лорна владееше приемната по средата. Прехвърлянето от задната седалка на линкълна в офис с триметров таван истинско бюро и диван за следобедна дрямка си беше голяма промяна. След като се настаних, първо използвах свободното пространство и полираното дюшеме, за да разпростра над осемстотинте страници доказателствен материал, получен от Андреа Фриман.

Повечето идваха от Уест Ланд и в по-голямата си част бяха плява. Това беше пасивно-агресивният отговор на Фриман след изработването й от защитата. Имаше десетки страници върху банковата политика и процедури, както и всевъзможни формуляри, които не ми трябваха. Всичко това отиде на една купчина. Имаше и копия на всички известия, пратени директно на Лиза Трамъл, с повечето от които вече разполагах. Те отидоха на друга купчина. И накрая, имаше копия на вътрешни банкови преписки и кореспонденция между Мичъл Бондюрант и външната компания, наета от банката, за да се занимава с просрочените ипотеки.

Тя се наричаше АЛОФТ и аз вече до голяма степен бях запознат с нея, тъй като бяхме противници поне в една трета от делата ми за ипотеки. АЛОФТ беше истински конвейер — компания, която подаваше и контролираше всички документи в продължителния процес след обявяването на ипотеката за просрочена. Такива посредници позволяват на банките и другите заемодатели да не си цапат ръцете с мръсната работа около отнемането на домовете на хората. Вършат я фирми като АЛОФТ и за банката остава най-много да прати писмо на клиента с просрочена ипотека.

Тъкмо тази кореспонденция ме интересуваше най-много и в нея открих документа, който щеше да промени хода на делото.

Минах зад бюрото си, седнах и вперих поглед в телефона. Имаше повече копчета, отколкото бих могъл изобщо да използвам. Накрая намерих интеркома и го натиснах.

— Ало?

Нищо. Пак го натиснах.

— Сиско? Бълокс? Чувате ли ме?

Нищо. Станах и тръгнах към вратата с намерението да установя контакт със сътрудниците си по стария начин, когато от телефона най-после се разнесе отговор:

— Ти ли си, Мики?

Беше гласът на Сиско. Бързо се върнах при бюрото и натиснах бутона.

— Да, аз съм. Би ли дошъл за малко? Заедно с Бълокс.

— Слушам. Край на връзката.

След минута влязоха.

— Ей, шефе! — възкликна Сиско, като видя купчините документи на пода. — Смисълът на офиса е да си нареждаш нещата в чекмеджета, кантонерки и по лавици.

— Ще стигна и до това — отвърнах. — Затворете вратата и седнете.

Те я затвориха и седнаха, а аз ги погледнах над голямото си взето под наем бюро и се засмях.

— Странна работа.

— Бих могъл да свикна с това да имам офис — рече Сиско. — Ама Бълокс нищо не разбира.

— Айде бе — възрази Аронсън. — Миналото лято стажувах в „Шандлър, Маси и Ориц“ и си имах личен офис.

— Е, може пък другия път да имаш такъв и при нас — казах. — А сега на работа. Сиско, занесе ли лаптопа на твоя човек?

— Да, оставих му го вчера сутринта. Обясних му, че е спешно.

Ставаше дума за лаптопа на Лиза, който бяха върнали от прокуратурата заедно с мобилния й телефон и четирите кашона документи.

— Ще може ли да ни каже какво са проверявали в прокуратурата?

— Щял да ни даде списък на файловете, които са отваряли. Плюс колко време са били отворени. Това ще ни даде представа на какво са обръщали внимание. Обаче не възлагай големи надежди.

— Защо?

— Защото Фриман отстъпи прекалено лесно. Едва ли щеше да ни върне компютъра, ако беше чак толкова важен за нея.

— Възможно е.

Нито той, нито Аронсън знаеха за сделката, която бях сключил с прокурорката, и за лоста, който бях използвал. Насочих вниманието си към Дженифър. След като бе подготвила исканията, й бях възложил да се заеме с миналото на убития, защото Сиско беше попаднал на данни, че не всичко в личния свят на Мичъл Бондюрант е било наред.

— Какво научи за жертвата, Бълокс?

— Остава да проверя още доста неща, обаче няма съмнение, че е пропадал. Финансово, искам да кажа.

— Как така?

— Докато положението е било нормално и кредитирането лесно, играел на пазара с недвижими имоти. От две и втора до две и седма купил и продал двайсет и един имота, главно жилища. Спечелил добри пари и ги вложил в още по-големи сделки. После икономиката се срина и той останал с пръст в устата.

— Разорил ли се е?

— Да. Накрая притежавал пет големи имота, които стрували по-малко, отколкото платил за тях. Изглежда, че се е опитвал да ги продаде в продължение на повече от година. Нямало търсене. И три от тях били купени с балонни ипотеки, които изтичали тази година. Дължал над два милиона долара.