Майкъл Конъли - Петата поправка

— Лиза, иди да седнеш на някоя от ония пейки ей там и ме изчакай. И не разговаряй с никакви репортери.

— Ами…

— Просто иди и седни там.

Докато тя се отдалечаваше, Фриман стигна при мен. Беше бясна и виждах пламъците в очите й.

— Каква е тази простотия, Холър?

И вдигна искането към носа ми. Запазих спокойна външност, въпреки че навлизаше в личното ми пространство.

— Е, струва ми се, че е съвсем ясно. Искане за твоя отвод поради конфликт на интереси.

— Аз ли съм в конфликт на интереси? Какъв конфликт?

— Виж, Анди… Може да те наричам Анди, нали? Тъй де, щом дъщеря ми ти вика така, не смяташ ли?

— Стига глупости, Холър.

— Дадено. Конфликтът, срещу който възразявам, е, че си обсъждала делото с бившата ми жена и…

— С която случайно работим в един и същи кабинет.

— Вярно, но тези разговори не са водени само на работа, а и на курс по йога, и пред дъщеря ми, както навярно и в цялата Долина.

— О, я стига. Това е смехотворно.

— Нима? Тогава защо ме излъга?

— Не съм те лъгала. Какви ги…

— Попитах те дали познаваш бившата ми жена и ти отговори „бегло“. Това не е истината, нали?

— Просто не исках да навлизам в тази тема.

— И затова ме излъга. Не съм го споменал в иска, обаче мога да го добавя, преди да го внеса. Съдията сам ще реши дали е важно.

Тя ядосано въздъхна.

— Какво искаш?

Огледах се. Никой не можеше да ни чуе.

— Какво искам ли? Искам да ти покажа, че и аз мога да играя по същия начин като тебе. Щом ми се правиш на толкова желязна, и аз ще се правя.

— Какво значи това, Холър? Какво предлагаш?

Кимнах. Стигахме до сделката.

— Наясно си, че ако утре внеса този иск, с тебе е свършено. Съдията ще отсъди в полза на защитата. Ще гледа да не взима решения, които има вероятност да бъдат оспорени. Пък и знае, че в окръжна прокуратура има триста първокласни прокурори. Веднага могат да ти пратят заместник.

Посочих стадото репортери пред Хърб Дал.

— Виждаш ли всички онези журналисти, цялото това медийно внимание? Ще го изгубиш с един замах. Може би най-голямото дело в кариерата ти, а тебе ще те сменят. Край на пресконференциите, заглавията във вестниците, славата. Всичко отива за оня, когото пратят на твое място.

— Първо, аз няма да се дам без бой, а и изобщо не е сигурно, че съдия Моралес ще ти се върже на глупостите. Ще му кажа точно какво се опитваш да направиш. Мъчиш се да се отървеш от прокурор, от когото просто те е шубе.

— Кажи му каквото искаш, обаче пак ще ти се наложи да му обясниш, при това публично, как така моята четиринайсетгодишна дъщеря ми е цитирала факти от това дело на вечеря миналата седмица.

— Глупости! Не те ли е срам да използваш дъще…

— Какво, да не твърдиш, че съм лъжец или че дъщеря ми лъже? Защото можем да доведем и нея в съда. Не съм убеден, че на шефовете ти ще им хареса този спектакъл — нито заглавията във вестниците. Нали разбираш, прокуратурата върти четиринайсетгодишно дете на шиш, обвинява го в лъжа. Как ти изглежда?

Фриман понечи да си тръгне, но спря. Знаех, че съм успял. Тя трябваше да си отиде и да се откаже от делото, ала не можеше. Искаше го — наред с всичко, което можеше да й донесе то.

Изгледа ме така, все едно ме няма, все едно съм труп.

— Пак питам: какво искаш?

— Предпочитам да не ми се налага да внеса утре този иск. Предпочитам просто да оттегля исканията, които се наложи да внеса, за да върна вещите на клиентката ми и да получа достъп до документите от Уест Ланд. Искам само да си сътрудничим. Добронамерена размяна на доказателствен материал. Искам този процес да не се бави. Не искам да ходя при съдията всеки път, когато имам право на нещо, а то ми се отказва.

— Мога да се оплача от теб в адвокатската колегия.

— Добре, можем едновременно да се оплачем един от друг. Ще ни разследват и двамата и ще установят, че само ти си извършила нещо нередно, като си обсъждала делото с бившата съпруга и дъщерята на адвоката.

— Не съм го обсъждала с дъщеря ти. Тя просто беше там.

— Сигурен съм, че адвокатската колегия ще вземе предвид тази разлика.

Оставих я да се попържи. Тя беше на ход, но имаше нужда от едно последно побутване.

— А, и между другото, ако утре внеса иска, ще се погрижа да подшушна за това на „Таймс“. Как се казваше съдебната им репортерка? Май беше Солтърс. Според мен тази история ще й се стори интересна. Става за ексклузивно интервю, не мислиш ли?

Фриман кимна, като че ли чак сега осъзнаваше в какво положение се е озовала, после каза: