Майкъл Конъли - Петата поправка

И все пак исканията на Аронсън играеха важна роля в защитната стратегия. Понеже ги придружаваха още две искания. Едното настояваше да се даде начало на процеса на обмен на доказателствен материал, като се осигури достъп на защитата до всички архивни документи и вътрешни преписки на Уест Ланд Файненшъл, свързани с Лиза Трамъл и Мичъл Бондюрант. Второто — да бъде наредено на обвинението да позволи на защитата да проучи лаптопа, мобилния телефон и всички лични вещи на Трамъл, иззети по време на обиска в дома й.

Тъй като съдия Моралес щеше да се стреми да се държи безпристрастно с двете страни, целях да го насоча към Соломоново решение. Да раздели бебето. Да не приеме исканията за отхвърляне на веществените доказателства, но да даде на защитата достъпа, за който се настояваше в другите две искания.

Естествено, и Моралес, и Фриман не пасяха трева и веднага щяха да видят стратегията ми. Но фактът, че знаят какво се опитвам да постигна, не означаваше, че могат да ми попречат. Пък и в джоба си носех шесто искане, което още не бях внесъл и което щеше да е най-силният ми коз.

Моралес даде на Фриман десет дни да отговори на исканията и закри заседанието, след което незабавно даде ход на следващото дело. Добрият съдия поддържа постоянно движение в своята зала. Обърнах се към Лиза и й казах да ме изчака в коридора, защото трябва да поговоря с прокурорката. Забелязах Дал на портала към галерията. Той с удоволствие щеше да я изведе навън. Реших да се разправям с него по-късно и отидох на масата на обвинението. Фриман пишеше нещо в бележника си.

— Как е, Анди?

Тя ме погледна и понечи да се усмихне — вероятно очакваше да види някой приятел, който обикновено се обръща към нея с „Анди“. Когато установи, че съм аз, усмивката изчезна моментално. Поставих шестото искане на масата пред нея.

— Хвърли му един поглед, когато имаш време. Ще го внеса утре заран. Не исках да засипвам съда с купища бумаги, нали разбираш? И утре става, но реших да те предупредя, понеже те засяга.

— Мен ли? За какво става дума?

Не отговорих. Оставих я и излязох в галерията, а после и от залата. Когато минах през двукрилата врата, видях, че клиентката ми й Хърб Дал вече са заобиколени от множество журналисти и фоторепортери. Бързо се приближих зад Лиза, хванах я за ръката и я дръпнах, прекъсвайки я по средата на изречението.

— Т-т-т-това е всичко, приятели! — имитирах Порки Пит.

Лиза се опита да се съпротивлява, но успях да я измъкна от навалицата и я поведох по коридора.

— Какво правиш! — протестира тя. — Посрамваш ме пред хората!

— Посрамвам ли те? Лиза, ти сама се посрамваш с този тип. Казах ти да го зарежеш. Я се погледни, наконтила си се като кинозвезда. Това е съдебен процес, Лиза, не ти е „Вечерни развлечения“ по Си Би Ес.

— Разказвах им историята си.

Спрях, когато се отдалечихме достатъчно от тълпата, за да не ни чуват.

— Не бива да говориш така открито пред медиите, Лиза. Може да ти навлече неприятности.

— Какви неприятности?! Това беше идеална възможност да представя своята страна на нещата. Повдигат ми измислено обвинение и е време да говоря открито. Казах ти: мълчат само виновните.

— Проблемът е, че прокуратурата има медиен отдел и там пазят всеки отпечатан или излъчен материал за тебе. Съхраняват всяка твоя дума. И ако някога промениш версията си дори съвсем мъничко, свършено е с теб. Ще те разпънат на кръст пред съдебните заседатели. Разбери, Лиза, не си струва риска. Остави мен да говоря от твое име. Но ако не можеш да го направиш и наистина искаш сама да разкажеш историята си, ще те подготвим, ще го репетираме и ще планираме стратегически изяви в медиите.

— Но нали с това се занимава Хърб. Той гледа да не…

— Пак ще ти го обясня, Лиза. Хърб Дал не ти е адвокат и твоите интереси не са му приоритет. А собствените му интереси. Разбираш ли? Нещо като че ли не можеш да го проумееш. Трябва да го разкараш. Той…

— Не! Не мога! Няма! Само той мисли за мен!

— О, направо ми разбиваш сърцето, Лиза. Щом само той мисли за тебе, защо още приказва с онези хора?

Посочих групата репортери и фотографи. Естествено, Дал продължаваше да държи реч — даваше им каквото им трябва.

— Какво им говори той, Лиза? Знаеш ли? Защото аз определено не знам и това е странно, понеже ти си обвиняемата, а аз съм адвокатът. А той какъв е?

— Хърб може да говори от мое име — заяви клиентката ми.

Докато наблюдавахме Дал да посочва следващия репортер, който да зададе въпрос, видях, че вратата на съдебната зала се отваря. Отвътре излезе Андреа Фриман с шестото ми искане в ръка и обходи с поглед коридора. Отначало се насочи към журналистите, но после видя, че в центъра на групата не съм аз. Когато радарът й ме засече, тя поправи курса си и продължи по права линия към мен. Неколцина репортери подвикнаха подире й, ала прокурорката рязко им махна с документа.