Майкъл Конъли - Петата поправка

— Оттегли исканията. До петък вечер ще получиш всичко, каквото искаш.

— До утре.

— Няма да имам време. Трябва да събера всичко и да го дам да го преснимат. От копирния център винаги пращат материалите със закъснение.

— Тогава до четвъртък по обед, иначе внасям иска.

— Добре, задник такъв.

— Чудесно. Щом прегледам всичко, може би ще започнем да обсъждаме евентуално споразумение. Благодаря, Анди.

— Майната ти, Холър. И няма да има никакво споразумение. Заковали сме я и когато произнасят присъдата, ще гледам теб, а не нея.

Обърна се да тръгне, но пак спря, погледна ме и отсече:

— И не ми викай Анди. Не сме достатъчно близки, че да ме наричаш така.

И с дълги гневни крачки тръгна към асансьорите, без да обърне нула внимание на един репортер, който се втурна към нея в опит да я интервюира.

Знаех, че няма да има споразумение. Клиентката ми нямаше да го допусне. Обаче дадох на Фриман възможност да ми го заяви в лицето. Исках да си тръгне ядосана, но не чак толкова. Исках да си мисли, че е спечелила нещо. Така щеше по-лесно да го преглътне.

Лиза надлежно ме чакаше на пейката, където я бях пратил. Дадох й знак да стане.

— Добре, да се махаме оттук.

— Ами Хърб? Той ме докара.

— С твоята или с неговата кола?

— С неговата.

— Тогава няма проблем. Моят шофьор ще те закара у вас.

Отидохме в нишата с асансьорите. Слава Богу, Андреа Фриман вече беше слязла в офиса на прокуратурата на втория етаж. Натиснах бутона, но асансьорът не пристигна достатъчно бързо. За сметка на това пристигна Дал.

— Какво, без мене ли си тръгвате?

Моментално зарязах всякакви любезности.

— Знаеш ли, прецакваш ме, като говориш така с медиите. Мислиш си, че работиш за каузата, обаче не е вярно — освен ако името на тази кауза не е Хърбърт Дал.

— Леле, какъв език! Това е съдебна палата.

— Не ми пука. Няма да говориш от името на клиентката ми. Разбра ли? Ако се повтори, ще свикам пресконференция и няма да ти хареса какво ще кажа за тебе.

— Добре де, добре. Това беше последното ми интервю. Но сега имам един въпрос. Какво става с всички тия хора, дето ги препращам към теб? Някои ми се обадиха и казаха, че твоите сътрудници се държали доста грубо.

— Да, и ако продължаваш да ни ги препращаш, ще продължаваме да се отнасяме така с тях.

— Виж сега, аз съм от бранша и те са професионалисти.

— „Голата страна.“

Дал погледна объркано Лиза, после пак мен.

— Какво значи това?

— „Голата страна.“ Стига де, не си ли чувал за „Голата страна“?

— „Сляпата страна“ ли искаш да кажеш? Филмът за жената, дето осиновява футболист?

— Не, искам да кажа „Голата страна“. Филмът, произведен от един от продуцентите, които ни препращаш. За жената, дето осиновява футболист и после се чука с него по три-четири пъти дневно. И когато й писва, кани целия отбор. Едва ли е спечелил толкова пари, колкото „Сляпата страна“.

Лиза постепенно пребледняваше. Имах чувството, че онова, което говорех за холивудските връзки на Дал, не отговаря на начина, по който през последните седмици се е представял пред нея самият той.

— Да, Лиза, ето какво прави за тебе Хърб. Такива са хората, с които иска да те свърже.

— Виж, имаш ли изобщо представа колко е трудно да постигнеш нещо в тоя град? — попита Дал. — Да реализираш проект? Има хора, които могат, и такива, които не могат. Не ме интересува какво е правил преди човекът, стига да може да постигне нещо сега. Разбираш ли? Това са професионалисти и ще ни донесат много пари, Холър.

Асансьорът най-после пристигна. Пуснах Лиза да се качи, но после опрях длан в гърдите на Дал и бавно го отблъснах от вратата.

— Просто спри, Дал. Ще си получиш парите, че и отгоре. Но просто спри.

Влязох в кабината и се обърнах, за да се уверя, че Дал няма да скочи вътре в последния момент. Той не се опита, обаче и не помръдна от мястото си. Не откъснах поглед от излъчващите му омраза очи, докато вратите се затваряха.

В събота сутринта се настанихме в новия офис, напълно мебелиран тристаен апартамент в сграда на Виктъри и Ван Найс Булевард. Тя дори се наричаше Виктъри Билдинг, което ми допадна. Освен това се намираше само на две преки от съдебната палата, където щеше да се проведе процесът срещу Лиза Трамъл.

Всички се включиха в пренасянето, даже Рохас, който носеше тениска и торбест панталон, разкриващи изцяло покритите му с татуировки ръце и крака. Не знаех кое е по-шокиращо — татуировките или видът на шофьора ми в друго облекло, вместо костюма, който носеше на работа.