Майкъл Конъли - Петата поправка

Бях на ръба да си изпусна нервите. На бюрото на Лорна имаше антистресова играчка за стискане — малко съдийско чукче, мостра на рекламен подарък. Отстрани можеха да се отпечатат името и телефонният номер на фирмата. Вдигнах го и силно стиснах дръжката, представяйки си, че е гръклянът на Хърб Дал. След малко гневът ми се уталожи. Тия неща наистина действат. Мислено си отбелязах да кажа на Лорна да направи поръчката. Щяхме да ги раздаваме във фирми, уреждащи съдебни гаранции, и по улични сергии.

— Добре — казах. — По-късно ще поговорим за това. Сега ще се върнем при другите. Все пак ще се наложи да отпратиш Хърб, защото ще обсъждаме делото ти и не можем да го направим пред хора, които не са от екипа. После ще му позвъниш и ще му кажеш, че не може да сключва никакви сделки без мое одобрение. Разбираш ли, Лиза?

— Да.

Звучеше унило и хрисимо.

— Искаш ли аз да му кажа да си тръгне, или ще се оправиш сама?

— Би ли му казал ти, Мики?

— Няма проблем. Мисля, че приключихме с това.

Върнахме се в дневната и заварихме Дал да довършва някакъв виц.

— … и това беше преди да направи „Титаник“!

Засмя се, но другите не проявиха същото холивудско чувство за хумор.

— Добре, Хърб, сега ще продължим да работим по делото и трябва да поговорим с Лиза — казах аз. — Ще те изпратя.

— А после тя как ще се прибере вкъщи?

— Имам шофьор. Ще го уредим.

Дал се поколеба и погледна към Лиза в търсене на спасение.

— Всичко е наред, Хърб — рече тя. — Трябва да обсъдим делото. Ще ти позвъня веднага щом се прибера вкъщи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Аз ще го изпратя, Мик — предложи Лорна.

— Няма проблем. И без това трябва да ида до колата.

Всички се сбогуваха с мъжа със знака на мира и двамата с него излязохме. Всеки апартамент в блока имаше самостоятелен вход. Тръгнахме по алеята към портала на Кингс Роуд. Под пощенската кутия забелязах телефонни указатели и подпрях вратата с един от тях, за да не се захлопне зад мен.

Насочихме се към колата ми, паркирана до червения тротоар отпред. Рохас пушеше, облегнат на предната броня. Бях оставил дистанционното си в Стойката за чаши, така че казах:

— Рохас, багажникът.

Той извади ключовете си и го отвори. Казах на Дал, че искам да му дам нещо, и той ме последва.

— Нали няма да ме натикаш вътре?

— Няма, Хърб. Просто искам да ти дам нещо.

Заобиколихме зад линкълна и вдигнах капака догоре.

— Божичко, ти си носиш всичко със себе си! — възкликна той, като видя кашоните с папки.

Не отговорих. Измъкнах папката с договорите и извадих от нея документите, които Лиза, беше подписала предишния ден. Преснимах ги на многофункционалното устройство на предната седалка, подадох копията на Дал и оставих оригиналите за себе си.

— Ето, прочети тия неща, когато имаш свободно време.

— Какво е това?

— Договорът, който ме упълномощава да представлявам Лиза. Стандартен формуляр. Както и адвокатското пълномощно и запориране на всякакви приходи, произтичащи от нейното дело. Ще забележиш, че ги е подписала вчера. Това означава, че твоят договор няма правна стойност, Хърб. Обърни внимание на дребния шрифт. Това ме упълномощава да контролирам правата върху случая — книги, филми, телевизия, всичко.

Той се намръщи.

— Чакай малко…

— Не, Хърб, ти чакай малко. Знам, че си се бръкнал с двеста бона за гаранцията, плюс там каквото си бутнал, за да те пуснат при нея в затвора. Наясно съм, че си направил огромна инвестиция. Ще се погрижа да си я върнеш. Накрая. Обаче ще си чакаш реда, приятел. Приеми го и отстъпи. Няма да правиш никакви ходове, нито ще сключваш сделки, без преди това да ги обсъдиш с мен.

Посочих договора в ръцете му и добавих:

— Само гледай да не ме послушаш и ще ти трябва адвокат. Добър адвокат. Ще те вкарам зад решетките за две години и няма да видиш и пукнат цент от тия двеста хиляди.

Затръшнах вратата на линкълна, за да подчертая думите си.

— Приятен ден.

Оставих го да ме зяпа и се върнах при багажника, за да прибера оригиналите в папката. Когато затворих капака, забелязах, че сянката на графитите още си личи. Боята я нямаше, но спреят беше повредил гланца завинаги. Знакът на Флоренция 13 продължаваше да тегне над мене.

Минах покрай Дал, който още стоеше втрещен на тротоара, взех телефонния указател, с който бях подпрял вратата, влязох и го отворих на случайна страница. Рекламата ми беше там. Лицето ми се усмихваше в ъгъла.

„Спасете дома си!

Борете се срещу просрочването на ипотеката ви!