Майкъл Конъли - Петата поправка

— Не, нямам никаква представа — отвърна тя. — Но предполагам, че рано или късно ще се появи.

— Защо?

Лиза разпери ръце, за да покаже, че отговорът на този въпрос е елементарен.

— Защото могат да се спечелят пари. Ако надуши от телевизията и вестниците какво става, ще се появи. Можеш да си сигурен в това.

Това изказване ми се стори странно, защото предполагаше, че мъжът й винаги е бил алчен, докато аз знаех, че където и да се намира, той живее съвсем скромно.

— Ти ми каза, че е ползвал кредитната ви карта в Мексико.

— Така е. В Росарито Бийч. Изтегли четири хиляди и четиристотин и надхвърли кредитния лимит. Трябваше да закрия сметката, а това беше единствената ни кредитна карта. Но не ми хрумна, че така няма да знам къде е. Тъй че нямам представа къде се намира.

Сиско се прокашля и се включи в разпита.

— Ами други контакти с него? Телефонни обаждания, имейли, есемеси?

— Отначало получих няколко имейла. После нищо, докато не се обади на рождения ден на детето. Преди месец и половина.

— Синът ти пита ли го къде е?

Лиза се поколеба. Не я биваше да лъже. Виждах, че истината е друга.

— Какво точно се случи, Лиза?

Тя стисна устни, после омекна.

— Всички ще ме помислите за ужасна майка, обаче не му дадох да говори с Тайлър. Скарахме се и аз просто… му затворих. По-късно се почувствах отвратително, но не успях да се свържа с него, защото номерът беше блокиран.

— Но той има мобилен телефон, нали?

— Не. Преди имаше, обаче номерът от известно време е изключен. Не ми се обади от своя телефон. Или е взел назаем от някого, или има нов номер, но не ми го е дал.

— Може да е джиесем за еднократна употреба — предположи Сиско. — Продават ги във всеки супермаркет.

Кимнах. Историята за един разпаднал се брак навя на всички ни мрачни чувства. Накрая наруших мълчанието.

— Лиза, веднага ми съобщи, ако той пак се свърже с тебе.

— Добре.

Преместих поглед от нея към моя следовател и безмълвно го инструктирах да провери всичко възможно за изчезналия й съпруг. Не исках да изскочи изневиделица насред процеса.

Сиско ми кимна. Щеше да се заеме с това.

— Още само един-два въпроса, Лиза, и ще сме готови да започнем.

— Добре.

— Когато вчера са обискирали дома ти, полицаите са взели някои неща, за които не сме разговаряли. Едното е описано като дневник. За какво по-точно става дума?

— Пиша книга. Книга за моето пътуване.

— За твоето пътуване ли?

— Да, за пътуването към себе си, за моята кауза. За движението. Как започнах да помагам на хората да се борят, за да спасят дома си.

— Ясно, значи е нещо като дневник на протестите, така ли?

— Точно така.

— Пишеш ли вътре за Мичъл Бондюрант?

Тя сведе очи, сякаш ровеше в паметта си.

— Едва ли. Но може да съм го споменала. Нали разбираш, да съм казала, че той е човекът зад всичко това.

— И нищо за евентуално намерение да го убиеш?

— Не, нищо подобно. И не съм го убила! Казах ви вече!

— Не те питам това, Лиза. Опитвам се да разбера с какви улики срещу тебе разполагат. Значи казваш, че този дневник няма да е проблем за нас, така ли?

— Да. Няма да е проблем. В него няма нищо лошо.

— Добре, ясно.

Плъзнах поглед по лицата на членовете на екипа ми. Покрай словесния двубой с Лиза бях забравил следващия си въпрос.

Сиско ми помогна.

— Свидетелката?

— Да. Лиза, вчера сутринта по време на убийството била ли си в района на сградата на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?

Тя не отговори веднага, което ми подсказа, че имаме проблем.

— Лиза?

— Училището на сина ми е в Шърман Оукс. Сутрин го карам дотам и минавам покрай онази сграда.

— Добре. Значи вчера си минала покрай сградата. По кое време беше това?

— Хм, към осем без петнайсет.

— Тогава го водиш на училище, така ли?

— Да.

— А след като го оставяш? По същия път ли се връщаш?

— Да, обикновено.

— Ами вчера? Говорим за вчера. Пак ли мина оттам?

— Да, струва ми се.

— Не си ли спомняш?

— Спомням си. Минах по Вентурадо Ван Найс и след това по магистралата.

— Пак оттам ли се върна, след като остави Тайлър, или по друг път?

— Отбих се да си купя кафе и после се прибрах вкъщи. Минах оттам.

— По кое време?

— Не съм сигурна. Не съм си гледала часовника. Май беше към осем и половина.

— Слизала ли си от колата си в района на Уест Ланд Нешънъл?

— Не, разбира се.

— Сигурна ли си?

— Естествено, че съм сигурна. Щях да си го спомням, не мислиш ли?

— Добре. Къде спря да си вземеш кафе?