Катрин Невил - Магическият кръг

— Струва ми се, че знам какво е любов. Искаш ли да ти кажа? — попита Сам. През цялото време погледът му не слизаше от лицето ми.

Кимнах му да продължи, като в същото време чувствах истинска пустота в душата си.

— Според мен любов е, когато знаеш, че човекът, когото обичаш, е част от теб и част от него или нея са вътре в теб — рече Сам. — Не може да използваш, манипулираш или мамиш някого, когото истински обичаш, защото това означава да използваш, манипулираш и мамиш самия себе си. Схвана ли?

— Да не искаш да кажеш, че ако Волфганг ме е лъгал — с голяма доза ирония се обадих, — всъщност е лъгал себе си?

— Не. Не е задължително да е лъгал себе си — отвърна също толкова напрегнато Сам. — Дали не забравяш нещо? Спяла си с него и също си го лъгала.

Вцепених се, но той беше прав. Бях интимна с един човек по най-интимния възможен начин, а никога не му се доверих изцяло. Така и не успях да се отпусна докрай, за да му разкажа пълната истина за всичко. Хапът бе труден за преглъщане — дълбоко в душата си съм знаела каква е истинската му същност.

— Много отдавна съм ти дал част от сърцето си и част от душата си, Ариел. Сигурен съм, че го знаеш — усмихна се Сам закачливо и добави: — Но съществуват няколко пречки, преди да ти отдам тялото си.

— Тялото си ли? — възкликнах, а главата ми туптеше. — Мислех, че… мислех, че харесваш Бамби.

— Знам — ухили се той. — Когато видях изражението ти, докато помагах на Бетина да се спусне в пещерата до водопада… Е, тогава за първи път си помислих, че може би все още има някаква надежда за мен и теб. Все едно как щяха да се развият отношенията ти с Волфганг. — Той разроши косата ми: — Обичам те, фукличке. Мисля, че винаги съм те обичал.

Признавам, че загубих и ума и дума. Не знаех какво да правя. Готова ли бях?

Още повече се изненадах от това, с което Сам се залови след признанието си. Започна да мести спалните чували и седлата, разчиствайки мястото в центъра на вигвама около малкото каменно огнище.

— Какво правиш? — не се сдържах.

— Наистина има една пречка — обясни Сам, докато трупаше одеялата в единия ъгъл. Изправи се и тръсна дългата си черна коса. — Допускаш ли, че ще мога да започна да обичам някого, който не знае да танцува?

Както Дакиан бе споменал, процесът е важен, а не резултатът. Отношенията ни със Сам през този месец, през който живяхме в нашия лагер, бяха като между брат и сестра до момента, в който танцувахме заедно. Никога нямаше да разбера смисъла и съдържанието на ръкописите, които превеждахме — всичките тези изрази и съждения за световния пояс, за основата и вътъка, за ин и ян, алхимичния брак и Дионисиевия ритуал се свеждаха до едно: трансформацията. Наистина точно за това ставаше думи в ръкописите.

Танцувахме цялата нощ. Сам носеше записи на музика на американските индианци заедно с малък портативен касетофон, но танцувахме на всичко — на изпълнение на чичо Лаф на „Цигойнер мюзик“, на „Унгарска рапсодия“ от Лист и на любимите на Джързи необуздани келтски мелодии с лудешки ритъм, без които, бе разказвала на мен и Сам, че не минава никоя ирландска сватба или погребение — и бързи, и бавни, и вълнуващи, и магични, и силни, и загадъчни.

Танцувахме боси около огъня, после навън в тъмнината на ливадата, където се носеше ухание на метличина и ранно лято. От време на време се докосвахме, танцувахме, уловени за ръце или прегърнати, но най-вече — сами. Преживяването бе различно от всичко останало и страшно вълнуващо.

За първи път усетих тялото си — не само центрирано и балансирано, но и по някакъв необясним начин свързано с небето и земята. Чувствах как нещо в мен умира, разпада се на части, завърта се във вселената и се превръща в звезди, посипващи се в среднощното пространство, пространство, осеяно с галактики, които сякаш са вечни.

Танцувахме до сутринта, докато въглените един по един изгаснаха. Призори излязохме отново на поляната с диви цветя. Лъчите на изгряващото слънце вече багреха в червено линията на хоризонта. Продължавахме да танцуваме.

Някъде в този момент започнах да усещам нещо странно… Нещо, което ме плашеше. Спрях. Музиката все така звучеше и Сам, който пристъпваше в такт с мелодията, видя, че стоя неподвижно.

— Защо спря? — попита той и ме доближи.

— Не зная. Не ми се вие свят, не ми е лошо, просто…

— Тогава танцувай с мен.

Изключи касетофона, улови ме за ръка и се завъртяхме в кръг, въртяхме се, докато усетих, че сякаш политам. Сам ме придържаше, колкото за опора. Със слабото си лице, прав нос и трапчинка в брадичката, със засенчени от дългите мигли очи, той сякаш бе един от силните духове защитници. След миг притисна устни до косата ми.