Катрин Невил - Магическият кръг

— Научих нещо от ръкописите на Пандора. В ранните версии на средновековните алхимични текстове — в Магическия кръг на Соломон Магът се говори, че любовта между ангелите не е същата като при хората. Те нямат тела.

— Как го правят според теб?

— Имат по-добър начин — отговори Сам. — Сливат се и за кратко стават едно цяло. Те, естествено, са лишени от плът. Направени са от лунни лъчи и звезден прах.

— Мислиш ли, че ние сме ангели? — попитах и се отпуснах в ръцете му с усмивка. Сам ме целуна.

— Според мен, ангеле, трябва да слеем своя звезден прах. — Притегли ме след себе си на тревата, така че се отпуснах върху него сред планинските цветя. — Искам да правиш с мен каквото ти хрумне, може и нищо да не правиш. Изцяло съм на твое разположение. Тялото ми ще бъде твоят инструмент.

— Може ли да изсвиря „El Amor Brujo“? — разсмях се.

— Зависи единствено от изпълнителя — увери ме той. — Какво избра?

— За миг усетих, че се издигам над върховете на дърветата — най-сериозно споделих.

— Бяхме веднъж там — меко отбеляза Сам — и оцеляхме. — Доближи върховете на пръстите ми до устните си. — Влязохме в светлината заедно, Ариел. След срещата ни с тотемните животни, нали си спомняш?

Кимнах бавно. Много добре помнех.

Когато пумата и двете мечки се загубиха в гората малко преди зазоряване, двамата със Сам останахме така седнали още дълго време. Трябва да бяха минали часове — бяхме напълно неподвижни, единствено върховете на пръстите ни се докосваха. С настъпването на зората беше ме обзело странното усещане, че нещо необикновено става с тялото ми, приличаше ми на размърдването на движещи се пясъци. Сетне сякаш се отделих от земята и полетях високо в пространството. Чувствах се напълно отделена от тялото, като не губех формата си — нещо подобно на спусната от небето, напомпана с хелий, сълза.

Бях се изплашила за миг, че може да падна или че съм умряла и напускам земята завинаги! Осъзнах обаче, че до мен има някой — Сам. Сякаш бе вътре в мозъка ми и ми говореше оттам, а в същото време виждах телата ни да седят там долу!

— Не гледай надолу, Ариел — бе прошепнал в съзнанието ми Сам. — Гледай напред. Нека да влезем в светлината.

Колкото и да е странно, никога след това не бяхме говорили за тази случка. Още по-странното е, че не ми бе и хрумвало, че това би могло да е само сън. Беше толкова живо и истинско, точно колкото съзнанието, че сме триизмерни същества. Ако трябваше да го изрека с думи, никога нямаше да мога да намеря точните изрази.

Бяхме влезли заедно в светлината като деца. Знаех, че този път ще бъде съвсем друго. Щяхме да се превърнем в едно цяло тази пролетна сутрин сред цветята.

Този път не изпитвах и страх.

Когато часове по-късно лежах в ръцете на Сам, наместо изтощена се чувствах изпълнена с щастие, сякаш някой бе напълнил кръвоносните ми съдове със светлина и мехурчета.

— Как би го определил? — попитах, вплитайки пръсти в неговите. — Имам предвид това, което ни се случи?

— Ами… — замисли се Сам, — ако държиш да го назовем по някакъв начин, бих предложил термина общ оргазъм. Много дълъг общ оргазъм. Малко или много твърде дълъг, практически безкраен, продължителен, нонстоп общ оргазъм…

Смушках го с ръка.

— От друга страна — усмихна се той и целуна голото ми рамо, — може да опростиш нещата и да го наречеш любов. Изненадана ли си?

— Не помня да съм преживявала подобно нещо — признах си.

— Предполагам, това означава, че мога да изпитам облекчение. Ако трябва да съм честен — аз също.

Той седна и се загледа в мен, така както си лежах в тревата. Прокара пръсти от брадичката ми надолу, докато стигна до центъра на тялото ми, от което цялата потръпнах. Сетне се наведе и сля устните си с моите, все едно облаче звезден прах се изсипа от устата му в моята. Изживяването бе неописуемо.

— Началото е сложено — промълви той. — Стига репетиции — какво ще кажеш за представление на живо?

Двамата със Сам бяхме все още в планината, когато шест месеца по-късно, в началото на ноември, Тъмната мечка изпрати снегоходки, ски и няколко мечи кожи, за да ни подготви за първия сняг.

Бяхме почти приключили с преводите на ръкописите — на Ърнест, на Лафкадио и Зоуи, както и тези с руните на Джързи, задигнати от Огъстъс. Както Волфганг и останалите мислеха, в тях се посочваха места на земята, оформящи пояс, който според древните не само притежава огромна енергия, но и който очевидно в продължение на близо пет хиляди години са използвали по време на церемонии и ритуали, документирани в подробности. Според старателно пазената тайна на ранни загадъчни религии като орфизма, питагорейството и тези на ранните египтяни, активизирането на този пояс е особен вид алхимическо свързване, което ще преобрази земята посредством енергия, която ни свързва в своеобразен „брак“ с космоса.