Катрин Невил - Магическият кръг

Първо беше ръкописът с руни, който майка ми бе изпратила от Сан Франциско и който Оливие бе намерил в Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ в ядрения център. Помня, че Лаф ми обясни как Пандора имала обичай да преписва знаци и руни от каменни надписи, които срещала при пътуванията си в Европа. Тези записки бяха оставени на баща ми. Когато Джързи разбрала за връзката на Огъстъс със сестра й, тя тайно направила свое копие на този ръкопис. Тъй като оригиналът все още бил в баща ми, Ърнест посъветвал Джързи да запази своето копие и да ми го даде, когато порасна, така както запазил своята част от наследството на Пандора за Сам.

Това ме доведе до следващата част — тази, наследена от Ърнест и оставена на Сам. Това бяха редките и ронещи се ръкописи, дървени дъсчици и парчета плат с надписи, които спасихме след много перипетии от Кристалната пещера. Същите онези, които толкова много хора преследваха, та дори бяха готови да се спуснат по мрачните пътеки на убийството и предателството. Не беше трудно да се досети човек за мотивите на Волфганг, естествено, като се има предвид манията, която го бе завладяла: баща му го бе изоставил и бе завещал цялото си имущество, включително и въпросните реликви, на по-малкия му брат индианец — Сам.

Както отбеляза Дакиан Басаридис във Виена, близо една четвърт или дори половината от мозайката нямаше никаква стойност без останалите парченца. Волга Драгонов обясни пред мен по време на среднощната ни среща в леденостуденото съветско общежитие, че дори всичките парченца да са налице, ако липсва човек с правилното мислене, а според него аз имах такова, никой не би могъл да разплете загадката.

Имаше само един човек, който можеше да ми даде правилната подготовка, все едно дали го осъзнавах. Това бе Сам. Другите двама души, които държаха останалата част от наследството, Лафкадио и Зоуи, бяха изпратили копия на своето притежание по Бамби, когато тя дойде да ме предупреди за Волфганг. С всичко това събрано на куп бях готова за атака.

Тъмната мечка сподели с нас чудесния си план, според който Сам и аз можехме да отидем в някой усамотен планински заслон и там да осъществим проекта си. Бе го замислил преди седмици и бе започнал подготовката по него веднага след завръщането на Сам от Солт Лейк. Всичко необходимо за престой от поне шест месеца бе събрано и приготвено, така че в относителна тайна да започнем и завършим разчитането на документите.

Натоварихме четири яки коня с достатъчен запас от сухи храни и домашно приготвени билкови лекарства, вигвами и много непромокаеми термодрехи, както и два компютъра със солиден запас от батерии, съоръжени със софтуер — последна дума на програмирането, — които да ни помогнат при превода. Лагерът ни бе разположен в красива уединена местност, през която минава поток, на един ден пеша от езерото Пенд Орей и местността Кутенай, недалеч от границата с Британска Колумбия, следователно и съвсем близо до много от индианските племена. Единственият истински град на около петдесетина километра от нас бе Трой, градът с невероятно име.

Придружаваше ни и моят тъмнокос зеленоок спасител Язон. В началото не беше много щастлив, докато не откри, че има на разположение личен бързей. В края на всяка седмица Тъмната мечка изпращаше при нас безименен куриер, който пристигаше на петнист индиански кон — апалуза, оставяше малко припаси и прибираше документите, с чийто превод и транскрибиране бяхме приключили. Единствено Тъмната мечка знаеше къде отиват те след това.

— Ако бях знаел за този таен индиански канал — подхвърли веднъж Сам, — със сигурност щях да си спестя много лутане и неприятности, когато наследих тези неща.

Бях забравила какво значи да живееш сред природата, където прясната вода, храната и въздуха са на една ръка разстояние, без да има посредници, които замърсяват или разводняват. От момента, в който забодохме колчетата на палатките си и влезнахме в тях, преживяването наистина стана вълнуващо. Макар че засадихме някакви растения, които трябваше да израснат и да са готови за консумация за кратко време, можехме да прекарваме по-голямата част от времето си в превеждане на ръкописите. Колкото повече отхвърляхме, толкова по-интересно ставаше.

Изправихме се пред низ от истории и загадки, които сякаш се изливаха от дълбините на непознато, недоловено от никого досега, минало. Това минало се надигаше бавно и мъчително от мъглата, която, много скоро осъзнах, бе създавана съвсем целенасочено от историци и биографи.