Катрин Невил - Магическият кръг

По същата причина и лечителите бяха излишни. Вече седемдесет и четири годишен, той не беше се лекувал от трийсетгодишната си възраст и бе силен като бик, добре сложен и хубав за мъж, с тургор на кожата като на млад атлет. Можеше с всеки един от пръстите си да пробие ябълка и още се говореше за времето, когато по време на войните в Германия бе убил по този начин един човек. Бе доказал, че е велик войник, а и държавник — поне в началото.

Само дето времето на слава бе отминало. Предзнаменованията се бяха променили и не бяха благоприятни за него. Нямаше да може да се върне в Рим. Близо година преди събитията със Сеян, Тиберий плаваше по Тибър и малката му любима змия, която обикновено носеше в пазвата си и хранеше лично, бе намерена една сутрин на палубата, почти изядена от мравки. Знакът, който съдбата му изпращаше, бе — пази се от тълпата.

Сега стоеше всяка нощ на високата, обрасла с растителност, скала, на която бе построен дворецът му, чиято история се коренеше някъде в античността и в мистериите. Наричаше се Капри — козата. Според някои била наречена на Пан — половин мъж, половин козел, роден от любовта на водна нимфа и бог Хермес. Според други била кръстена на съзвездието Козирог, козел, който излиза като риба от морето. Имаше и такива, които бяха убедени, че името било на император, който имал навика да крие невръстни държанки на остров, където царял разврат. Тиберий не се интересуваше какво говорят. Звездите, които ръководеха съдбата му, бяха същите, които греели на небосклона по време на раждането му. Нямаше промяна.

Тиберий бе войник, разбираше от право, беше добър държавник и император, но също като племенника си Клавдий, дълбоко в сърцето си най-много харесваше историята, и то по-специално историята на боговете, възприемана от неговите съвременници по-скоро като митове. Най-много обичаше разказите на гърците.

И сега сред купчината камъни след толкова години на изгнание, през които чуваше предимно за трагедии и предателства в света извън острова, най-неочаквано в периферията на Римската империя се появи нов мит. Доколкото му бе известно, това не беше нова легенда, а по-скоро най-старият мит в света. Човек можеше да го открие в зората на всяка цивилизация. Това бе митът за „умиращия бог“. Богът, който се принася в жертва, а именно става смъртен. Жертва безсмъртието си в името на сриването на стария ред и настъпването на нов световен ред, на нов еон.

Докато стоеше заслушан как тъмните морски вълни се разбиват в скалите долу, той вдигна очи към извисилия се в далечината силует на Везувий, където горещата лава кипеше и бълбукаше от незапомнени времена, макар вулканът да изригваше единствено в края на поредния еон.

Дали пък не навлизаха в нова ера? Може да бяха на прага на новия еон, който астролозите очакваха? Тиберий се питаше дали ще доживее да види как силата на бога на вулкана ще се откъсне от недрата на земята — онова прословуто събитие, бележещо границата между минал и бъдещ еон, всеки от които трае по две хилядолетия или общо четири хиляди години.

В този момент зърна отсреща недалеч от прибоя да проблясва лопата на гребло. Това трябва да бе корабът, който очакваше. Бе стоял повече от половината нощ и сега, когато мракът вече изтъняваше от приближаващата зора, той впи пръсти в каменния парапет. Явно пристигаше неговият очевидец. Човекът, присъствал на смъртта на бога.

Той беше висок и слаб, с мургава кожа, бадемови очи и коса с цвят на гарваново крило — лъскава и права, тя стигаше до раменете му. Носеше бяла памучна туника, преметната веднъж около тялото и пристегната с въжен колан. Ръкавите завършваха, както при повечето хора от Юга, с гривни от бронз. Тиберий седеше срещу него на мраморния си трон, върху подиум, обърнат към морето. Зад мъжа стояха изправени войник от охраната на императора и капитанът на кораба, с който бе пристигнал гостът. Докато прекосяваше терасата, за да коленичи пред Тиберий, човекът видимо се боеше, но пък и видимо се гордееше.

— Името ти е Тамуз, египтянинът — заговори пръв императорът, докато даваше знак на другия да се изправи. — Казват, че си кормчия на търговски кораб, за редовни курсове между Юдея и Рим. — Човекът мълчеше и императорът додаде: — Можеш да говориш.

— Така е, както казахте, ваше превъзходителство… Ваше императорско превъзходителство — поправи се Тамуз. — Господарят ми притежава флотилия от търговски кораби. Аз управлявам кораба, който пренася не само товари, но и пътници.