Катрин Невил - Магическият кръг

Бях минавала стотици пъти оттук, докато живеех в Бей Ейриа. Единственият път от Голдън Гейт Бридж до Сан Франциско Марина минаваше през военното гробище, в което вече навлизахме. Днес, поради ниската скорост можех да наблюдавам мястото по-спокойно и отново ми се видя красиво — истинска наслада за окото.

— На Сам би му харесало тук — обадих се за първи път по време на дългия път.

Джързи, която седеше до мен на седалката, отвърна отривисто:

— Той в крайна сметка ще е тук. Иначе за какво е цялата суетня?

В тясното пространство на купето долових алкохолните изпарения на нейния дъх.

— Какво си пила, мамо? — не се сдържах. — Миришеш на пивоварна.

— „Къти Сарк“ — усмихна се тя. — В чест на флота.

— Това е погребение, за бога — ядосах се.

— Аз съм ирландка — посочи тя. — Ние на това му викаме бдение: пием, за да е лек последният път на човека. Мен ако питаш — далеч по-цивилизована традиция…

Долових обичайното й затруднение с трисрични думи. Сърцето ми се сви при мисълта, че възхвалата на въпросната традиция може да продължи пред военните на гроба. Ако зависеше от мен, нямаше да допусна тя да се доближи до когото и да било — особено в това състояние на начално накисване. А Огъстъс и Грейс, изваденият като от кутийка мой баща и втората му съпруга, които по принцип бяха несъгласни с всичко, бяха в колата непосредствено зад нас.

Лимузините минаваха вече през портата от ковано желязо на гробищния парк „Президио“, покрай погребалния дом. Не се предвиждаше церемония на закрито, ковчегът беше закован от „съображения за националната сигурност“, както вече ни предупредиха. Освен това, дискретно ни беше подсказано, Сам бил неузнаваем. Семействата на жертви на бомбени атентати обикновено нямали желание да станат свидетели на гледката.

Кортежът се движеше по Линкълн Авеню и спря на пътека, засенчена от скръбни евкалипти в дъното на гробището, където вече чакаха няколко коли с добре познатите бели табели на правителството на САЩ. На върха на неголяма могила се чернееше прясно изкопан гроб, около който стояха мъже. Единият бе военен капелан, другият — с дълга, дебела плитка на гърба, очевидно бе шаманът, за когото бях помолила. На Сам би му харесало.

Нашите три лимузини спряха до правителствените коли: Джързи и аз бяхме в колата за семейството, след нас — Огъстъс и Грейс, а в черната лимузина отпред бе Сам в оловен ковчег. Слязохме от колите и последвахме братовчед ми. Огъстъс и Грей стояха мълчаливо настрани, което лично аз високо оцених, защото така нямаше начин да доловят алкохолните изпарения, струящи от Джързи. Стига някой да не запалеше клечка кибрит край нея.

Мъж с тъмни очила и шлифер се отдели от правителствената група и дойде до мен и Джързи да сподели някои неща около ритуала.

Едва сега си дадох сметка, че не сме облечени подходящо за погребение. Бях с единствената черна рокля, която имах — на жълти и червени цветове на хибискус. Джързи пък бе сложила елегантен френски костюм в характерното синьо с цвят на лед, нейна запазена марка от времето, когато беше още на сцената, защото отиваше на очите й. Надявах се никой да не забележи отклонението ни от протокола.

— Госпожо Бен — обърна се мъжът към майка ми, — нали нямате нищо против да почакаме няколко минути? Президентът би искал да присъства на церемонията.

Той нямаше предвид настоящия президент, естествено, а един от предишните, този, когото Джързи наричаше „Фъстъчения“ и за когото беше пяла в Белия дом.

— Не, по дяволите — отсече тя. — Щом Сам няма нищо против, коя съм аз да имам.

Последва смях и познатият алкохолен повей ме облъхна. Тъмните очила ми попречиха да видя изражението на очите му, но видях как човекът стисна устни. Отвърнах с каменно мълчание.

Правителственият хеликоптер вече кацаше на специалната площадка наблизо. Две коли с тъмни прозорци вече се движеха натам, за да доведат очаквания гост.

— Госпожо Бен — продължи „маскираният“ с приглушен глас като герой от шпионски филм, — натоварен съм да ви предам, че тъй като президентът е тук като представител на настоящата администрация, той определя церемонията. Синът ви беше консултант на военните, но технически не е военен, а загина, така да се каже, при изпълнение на тяхна задача, ето защо правителството смята да му отдаде дължимите почести. Ще свири военен оркестър, след което покойният ще бъде изпратен със седемнайсет салюта. След това президентът ще ви връчи медал „За особени заслуги“.