Катрин Невил - Магическият кръг

Императорът се отърси от мислите си и даде знак на един от стражите да даде на кормчията кесия със сребърни монети, възнаграждение за усилието да дойде тук, и махна с ръка, с което даде да се разбере, че аудиенцията е свършила. Докато Тамуз прибираше парите, Тиберий се обърна отново към него:

— След като толкова много пътници сте возили на борда, сигурно и други хора са станали свидетели на случилото се, и те биха могли да свидетелстват и да потвърдят тази невероятна история.

— Така е, господарю — потвърди Тамуз. — Много са хората, които могат да кажат същото. — На Тиберий му се стори, че някъде в дълбоките черни очи зърва странно пламъче. — Независимо от това, в което вярвам, знаем, че има само един свидетел, който може да каже дали великият Пан е мъртъв, или жив. Но този свидетел е само един глас. Глас, който говори и се чува над водите…

Тиберий махна нетърпеливо с ръка и пое към самотния си парапет — превърнал се в негов затвор. Проследи с поглед как стражите отвеждат кормчията надолу по хълма към пристанището и осенен от внезапна мисъл, повика роба си, даде му една златна монета и посочи с ръка към египтянина долу на пътеката. Мъжът се спусна бързо по стълбите, настигна моряка и му връчи монетата. Той се извърна и срещна погледа на Тиберий, който стоеше на терасата.

Императорът безмълвно се обърна и влезе в пустите стаи на двореца си. Приближи до амфората пред олтара си, наля ароматно масло и го запали в знак на почит към боговете.

Трябваше да открие този глас — гласът, който плаче в пустошта. Трябва да го открие, преди да умре. Иначе Рим ще бъде разрушен.

Снейк Ривър, Айдахо:

ранна пролет, 1989

От няколко дни снегът не спираше да вали. Сякаш никога нямаше да спре.

Бях зад волана от рано сутринта. Някъде към полунощ отбих в „Джакпот“, Невада — пред единствената неонова светлина в непрогледния мрак в радиус от поне стотина километра, осветила в розово скалистата пустош по моя дълъг път от Калифорния обратно към ядрения център в Айдахо, където работех. В „Джакпот“ сред шума на ротативките се настаних до плота, поръчах си един сочен стек на скара с пържени картофи, обърнах един скоч, който после отмих с голяма чаша горещо кафе — многосъставно лечебно средство, препоръчвано от чичо ми Ърнест в случай на стрес и сърдечна болка. След това излязох отново в мрака на нощта и колата ми отново захапа пътя.

Ако не бях спряла спонтанно за няколко спускания по пистите на Сиера с надеждата да утеша за малко душевното си страдание с пресния сняг, толкова подходящ за спускане, нямаше да се пързалям сега по заледения път насред нищото. Добрата новина беше, че това „нищо“ ми е добре познато — всеки завой и всяка бобуна между Скалистите планини и Западното крайбрежие. Като експерт по ядрена сигурност бях изминавала разстоянието достатъчно често по работа. Ариел Бен — ядреното момиче, това съм аз. Причината за точно това пътуване бих желала да избегна.

Усетих как тялото ми се отпуска в състояние на автопилот за предстоящия еднообразен дълъг преход. От мрачните дълбини на съзнанието ми едно по едно започнаха да изплуват събитията и ме върнаха въпреки вътрешната ми съпротива на добре познатото ми място. Километрите отлитаха един по един в снежната вихрушка. Задръстените със сняг гуми скрибуцаха по черния лед.

Не можех да прогоня цветната картина на зеления склон в Калифорния, със стройните редици надгробни камъни. Точно там бе тънката граница между живота и смъртта, която ме раздели със Сам… завинаги.

Цветът на тревата бе сигнално зелен — онова потрепващо прекрасно зелено, което човек може да види единствено в Сан Франциско и само по това време на годината. На фона на искрящата зеленина тебеширено белите паметници маршируваха нагоре-надолу по хълма. Тъмните стволове на евкалиптовите дървета, от чиито листа се стичаха капки влага, се извисяваха над гробището. Наблюдавах всичко това през тонираните прозорци на лимузината, която напускаше главната алея и свиваше към „Президио“.