Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Не, по-добре не — отвърна бавно Шаз. — Ако се издъня, не е необходимо и ти да опереш пешкира. Но все пак можеш да ми помогнеш с нещо.

Крис изохка.

— Само да не трябва да ходя пак по архиви.

— Можеш да ми послужиш за прикритие. Вероятно ще ми поискат телефонен номер, на който да позвънят, за да се убедят, че нещата стоят така, както съм казала. Хора като него не приемат нищо на доверие. Само че не мога да дам номера си в отдела, защото постоянно сме заедно — на семинари, лекции и какво ли не. Бих могла да ползвам служебния ти телефон — поне ще се убеди, че номерът е действително на полицията, ако реши да провери.

— Готово — въздъхна Крис. — Дай ми пет минути.

Шаз изтърпя стоически чакането. Понякога завиждаше на пушачите, но не достатъчно, за да пропуши. Следеше дългата стрелка на часовника си и когато тя навлезе в шестата минута, устните й се свиха. В същия момент телефонът иззвъня и тя сграбчи слушалката още преди края на първото иззвъняване.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Крис.

— Да.

— Давай тогава — тя изчете предполагаемо нерегистрирания никъде номер, който бе успяла да измъкне от дежурния в участъка в Нотинг Хил. — Не си го получавала от мен.

— Благодаря, Крис, много съм ти задължена.

— За съжаление не би могла да ми се отплатиш така, както аз искам — отбеляза Крис. — Карай по-спокойно, хлапе. Ще ти се обадя.

— И аз ще те държа в течение. До скоро.

Шаз погледна тържествуващо късчето хартия в ръката си. „Да започваме, каза си тя, и ще си проличи подготвила ли съм се или не“. Взе отново слушалката и набра номера. Осем и половина сутринта си беше съвсем нормално време.

Чуха се няколко иззвънявания, след това се включи запис и гласът уведоми Шаз, че повикването се прехвърля. Няколко прещраквания, след това характерния сигнал на мобилен телефон.

— Ало? — Шаз веднага разпозна гласа. Стори й се странно, че вместо откъм телевизора, идва от телефонната слушалка. Още повече, че не беше гласът, който бе очаквала да чуе.

— Госпожа Морган? — попита тя колебливо.

— На телефона. С кого говоря?

— Шарън Боумън, младши следовател от лондонската криминална полиция. — Съжалявам, че ви безпокоя, но се налага да разговарям със съпруга ви.

— За съжаление той не е у дома в момента. Аз също. Прехвърлили са ви на погрешна линия — това е моят личен телефон. Неговият номер е друг.

Шаз почувства, че се изчервява.

— Извинявайте за безпокойството.

— Няма защо. Мога ли все пак да ви помогна с нещо?

— Не мисля, госпожо Морган — освен ако можете да ми дадете номер, на който да го открия.

Мики се поколеба.

— Извинете, но предпочитам да не раздавам номера му. Мога обаче да му предам, че сте го търсили и да му обясня за какво става дума.

„Ще трябва да се задоволя с това“, помисли мрачно Шаз. Очевидно богатите наистина разсъждаваха по различен начин. Добре поне, че вече беше уредила всичко с Крис.

— Възможно е той да разполага с информация, свързана с едно наше разследване. Съзнавам, че е много зает човек, но бих могла да се срещна с него утре по всяко време — когато и където му е удобно. Няма да бъда в офиса през деня, затова мога да ви дам този номер, на който би могъл да се обади — тя издиктува директния номер на Крис. — Нека търси сержант Дивайн. Може да съобщи направо на нея къде и кога бихме могли да се срещнем.

Мики прочете номера, който беше записала.

— Това е, нали? Утре? Добре, следовател Боуман, ще му предам.

— Извинете още веднъж за безпокойството — повтори смутено Шаз.

От другата страна се разнесе добре познатият й смях.

— Наистина няма защо. Винаги съм готова да помогна с нещо на полицията, но вие сигурно знаете това, ако гледате предаването ми.

Тонът беше толкова очевидно подканващ, че Шаз отговори по единствения възможен начин.

— Страхотно шоу. Гледам го винаги, когато имам възможност.

— Комплиментите гарантират срочно предаване на съобщенията — отбеляза Мики. Гласът й звучеше прелъстително както винаги.

— Очаквам с нетърпение новини от господин Ванс — каза Шаз.

Никога досега не бе говорила по-искрено.

Полин Дойл се взираше в празната рамка върху телевизора. Полицаите, които дойдоха вечерта, след като Дона изчезна, бяха взели снимката, за да й направят копия. Изглеждаха сериозно загрижени, разпитваха за приятелите й, за училището, дали си има приятел, какво прави през свободното си време. Когато си тръгнаха със снимката и описанието на Дона, тя осъзна, че присъствието им й бе помогнало да не изпадне в истерия. Инстинктът я подтикваше да хукне посред нощ по улиците и да вика дъщеря си, но спокойното поведение на двамата полицаи, които бяха седнали в малката кухня, я поуспокои и я накара да разбере, че не е време да се поддава на неразумни импулси.