Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Все пак, за човек, търсещ конкретни елементи, които биха паснали в стандартния профил на сериен убиец, имаше дребни улики и намеци, които я караха да мисли, че може и да не се е заблудила напълно. При всички положения факторите бяха повече, отколкото фигурират в психологическия профил на обикновен човек, и затова Шаз все още не вадеше Джако Ванс от графата „главен заподозрян“. Можеше и да е някой негов сътрудник, но нищо от досегашните й проучвания не опровергаваше първоначалната й теория.

Докато четеше двете книги, Шаз си правеше бележки. Като приключи първоначалното проучване, извади лаптопа и отвори един файл, който бе създала в началото на курса по профилиране. Файлът беше озаглавен „Списък на характерни белези на серийни престъпници“. Точно такова беше и съдържанието му — редица индикатори, с помощта на които профайлърът можеше да определи дали заподозреният отговаря на характеристиките. Тя копира файла; после, като ползваше бележките си и от време на време прелистваше отново книгите, прехвърли целия списък на отличителните белези. Когато свърши, беше така изпълнена със задоволство, че почти мъркаше. Значи в крайна сметка не се беше побъркала. Това вече беше нещо, което Тони Хил не би могъл да пренебрегне, защото то щеше да бъде част първа от новото досие, което възнамеряваше да му представи. Разпечата резултата и се усмихна доволно, докато проверяваше повторно данните.

Особено я радваше последният абзац. Кратък и сбит, текстът даваше на читателя точно това, което му бе необходимо, стига той да беше наясно какво търси. Ужасно й се искаше да се сдобие с набор от вестникарски публикации за Джако Ванс и Мики Морган — особено от таблоидите и клюкарските колонки. Но представянето на официална заявка в който и да било вестникарски архив щеше да разлае кучетата прекалено отрано. По такъв важен случай тя не смееше да се довери дори на личните си познати.

Замисли се дали да представи новия си анализ на Тони. Дълбоко в себе си знаеше, че и това не е достатъчно да го накара да промени мнението си. Но някой наистина убиваше млади момичета, и ако пресметнем вероятностите, като се вземеше предвид и колко отдавна продължаваше това, както и показателите, които не се набиваха на очи от пръв поглед, Шаз вярваше, че Джако Ванс е човекът, когото трябва да залови. Някъде имаше нещо, което щеше да й помогне да намери пролука в бронята му, и Шаз бе твърдо решена да го намери.

Дежурният сержант сипа втора лъжичка захар в чая си и започна бавно да го разбърква, зяпайки лениво въртящата се течност, сякаш се надяваше в чашата да стане нещо достатъчно вълнуващо, за да го откъсне от купчината преписки, натрупани до него на бюрото. Течността се успокои. Нищо не се случи. С дълбока въздишка той взе първата папка и я отвори.

Спасението дойде, след като бе прочел две страници. Ръката му се стрелна към телефона така светкавично, сякаш бе на края на обтегнат ластик.

— Полицейски участък Глосъп, сержант Стоун на телефона — каза той весело.

Гласът от другата страна на линията беше накъсан от нерви, които очевидно всеки момент щяха да излязат извън контрол. Говореше жена, нито много млада, нито много стара, каза си автоматично Питър Стоун, докато придърпваше към себе си бележника.

— Дъщеря ми — каза жената. — Дона. Не се прибра у дома. Само на четиринайсет години е. Каза, че отива у една приятелка, а там никой не я е виждал. Не знам къде е. Помогнете ми! Трябва да ми помогнете! — последните думи прозвучаха като писък, изпълнен с ужас.

— Разбирам колко сте разтревожена — каза невъзмутимо Стоун. Самият той бе баща на дъщери, сержантът забрани на въображението си да му представя всичко, което би могло да се случи и на тях. — Имам нужда от някои подробности, за да можем наистина да ви помогнем. — Умишлено говореше официално, за да успокои малко жената и ако може, да прехвърли част от хладнокръвието си и на нея. — Името ви?

— Дойл. Полин Дойл. Дъщеря ми се казва Дона. Дона Тереза Дойл. Живеем на Коруна Стрийт, номер петнайсет. Само двете. Баща й почина, разбирате ли? Преди три години получи мозъчен кръвоизлив, падна и така си остана. Какво се е случило с моята Дона? — гласът й трепереше, Стоун я чуваше как подсмърча и хлипа въпреки усилията да говори свързано.

— Вижте какво, госпожо Дойл, ще пратя веднага някого, за да вземе от вас официални показания. А засега можете ли да ми кажете кога е изчезнала Дона?

— Не знам — простена Полин Дойл. — Тръгна тази сутрин на училище и каза, че ще отиде на чай у Доун, една нейна приятелка. Работели заедно върху някакъв доклад. Когато стана десет часа и още я нямаше, се обадих на майката на Доун и тя ми каза, че Дона не е идвала, а от самата Доун разбрах, че не е била и на училище.