Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Не. Просто сме твърдо решени да си свършим работата.

Няма съмнение, че е решил, мислеше Крис, докато вървеше към колата си и наблюдаваше Тони, който направи обратен завой и потегли по същия път, по който бяха дошли. Господи, помисли си тя, вече е седем. До Нортъмбърланд имаше пет-шест часа път. Дано на края на пътя не ги очакваха силни преживявания, защото вероятно нямаше да издържи.

Намери по радиото някаква станция, която пускаше хитове от шейсетте, и започна да припява. Не й се наложи да пее дълго, защото скоро градинската врата на Ванс се плъзна встрани и се появи дългата сребриста муцуна на мерцедеса.

— Хубавец — отбеляза тя, запали двигателя и потегли полека след него, но без да го изпуска от поглед. Тръгнаха по Холанд Парк Авеню, оттам излязоха на шосе А40. Докато прекосяваха Актън и Ийлинг, Крис започна да се притеснява. Това не беше просто по-живописният път към Нортъмбърланд. В цялата работа имаше нещо ненормално. Не й се вярваше, че ще кара на запад до околовръстното шосе М25, само за да заобиколи града и да излезе на M1.

Внимаваше да не го изпусне по светофарите, като гледаше винаги да спре на една кола разстояние от него. Не беше лесно, но силното улично осветление помагаше. Най-сетне се появиха табелите за М25 и Крис се приготви да влезе в отклонението, въпреки че Ванс не даваше признаци да се кани да излезе от платното, по което се движеше. Каза си, че той сигурно ще свърне в последната минута, защото може да се опасява от проследяване.

Но не стана нищо подобно. Тя беше тази, която трябваше да се връща в лентата в последната минута. Натисна газта, за да не изпусне задните му светлини. Успя само защото той караше точно на границата на позволената скорост, като човек, който не би искал в никакъв случай да го спират. Крис извади телефона и набра Тони.

— Тони? Крис се обажда. Виж какво, движа се по М40, право на запад по петите на Джек Хубавеца. Накъдето и да е тръгнал, не пътуваме към Нортъмбърланд.

Откриването на менгемето ги накара да търсят още по-трескаво. Тъй като съзнаваше колко странно би трябвало да изглежда това на Дорийн Елиът, Кей се опитваше да отвлича вниманието й с бъбрене.

— Чудесно са се справили майсторите — каза тя възторжено.

Очевидно улучи темата. Госпожа Елиът се обърна към кухнята и плъзна ръка по полирания дървен плот.

— Кухнята я направи нашият Дерек. Господин Ванс не пестеше нищо. Искаше най-доброто, да има всичко необходимо — тя посочи към капаците на вградените уреди. — Пералня, миялна машина, хладилник, фризер, всичко е прибрано тук.

— Предполагам, че идва често тук с жена си — поде Кей.

Този път явно подразни с нещо госпожа Елиът. Тя се намръщи.

— Ами първоначално той каза, че щели да идват тук за уикендите. Но в края на краищата тя така и не дойде. Той казва, че тя си била градско момиче. Не й харесва селският живот, разбирате ли. Ами то стига само да я видите веднъж по онова, нейното предаване, за да ви стане ясно, че няма да се събира с хора като нас. Не е като господин Ванс.

— Какво? Изобщо ли не е идвала? — Кей се постара да покаже, че е удивена от чутото. Следеше с половин око Саймън и Леон, но се опитваше да не пропуска и реакциите на госпожа Елиът. — Опитваме се да разберем кой, освен вас би могъл да има ключ — каза тя припряно, като забеляза, че лицето на жената се вкамени напълно.

— Кракът й не стъпва тук. — Госпожа Елиът неочаквано се подсмихна. — Това не означава, че тук не е стъпил женски крак. Ами така е, човекът си има право на разтуха, щом жена му не може да споделя интересите му.

— Значи сте виждали да идват други жени, така ли? — Кей отчаяно се опитваше да говори безразлично.

— За виждане не съм виждала, не, но нали идвам тук на всеки две седмици, за да почистя основно къщата, и няколко пъти, като вадех съдовете от миялната машина, намирах чаши със следи от червило — машината невинаги ги измива, нали знаете. Та като знам, каквото знам, мисля, че той може да си има приятелка. Но на нас може да разчита — нищо не бихме раздрънкали.

„Стига никой да не ви попита“, помисли иронично Кей.

— Както казвате, щом жена му не иска да дойде дори в такава къща…

— Същински палат — каза госпожа Елиът. Явно сравняваше мястото със собствената си тъмна кухничка. — Едно ще ви кажа: хващам се на бас, че това е единствената къща в Нортъмбърланд със собствено противоядрено скривалище.

Думите паднаха насред разговора като бомба.

— Противоядрено скривалище ли? — едва успя да повтори Кей. Саймън и Леон застинаха по местата си като кучета, надушили дивеч.