Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Прави играчки от дърво — за дечицата в болницата — заяви гордо госпожа Елиът, сякаш говореше за родния си син. — Чуди се как да им угоди. Дори да не беше онзи кръст „Свети Георги“ за храброст, мисля, че трябва да му дадат медал заради всичко, което прави за нещастните хорица, дето са на смъртно легло. Нямате представа каква утеха е това за тях.

Леон стоеше до Саймън пред тезгяха.

— Сериозно оборудване — отбеляза той. — Тези длета са остри като бръсначи — лицето му беше сериозно и мрачно. — Трябва да видиш това менгеме, Кей. Не съм виждал такова досега.

— Менгемето му трябва, за да държи дървото — каза категорично госпожа Елиът. — Нали няма една ръка, не може да се оправи иначе. Казва му „дясната ми ръка“.

Тони вървеше унило по алеята пред къщата на Ванс. Звукът от затръшването на вратата още кънтеше в ушите му. Вдигна очи и срещна тревожния поглед на Крис. Смигна й ухилено, но продължи да се тътри, докато не мина през градинската порта и не се озова на улицата, скрит от прозорците на къщата зад високия жив плет.

— Какво стана вътре, да ти се не види? — попита Крис.

— Какво искаш да кажеш? Тъкмо се бях развихрил, и ти ме прекъсна — възрази Тони.

— Ами ти изчезна. Как можех да зная какво се е случило?

— Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?

— Предавателят просто млъкна. Чух го как казва „Първата врата вдясно“, и толкова. Пълно мълчание. Можеше и да те е пречукал.

Тони се смръщи.

— Помещението е електронно обезопасено — каза той накрая. — Ванс никога не би допуснал възможността някой да го следи, без той да може да го засече. Трябваше да се сетя по-рано.

Крис скри цигарата си в шепи, за да я запали.

— Божичко! — избухна тя през струя цигарен дим. — Да не си посмял да ме плаши така втори път! Казвай сега какво стана! Призна ли си? Не ми казвай само, че си е признал, а ние нямаме запис от разговора!

Тони поклати глава и прекоси улицата, за да отиде до колата си, която бе паркирал така, че да се вижда ясно от къщата на Ванс. Погледна през рамо и забеляза със задоволство, че Ванс стои на един прозорец на последния етаж и гледа към тях.

— Влизай в колата ми. Всичко ще ти обясня — каза той.

Запали двигателя и зави зад ъгъла.

— Преливаше от презрение при вида на доказателствата — заяви Тони, зави отново и се върна, така че да стигне до мястото, където Крис бе паркирала — на стотина ярда от градинската порта на Ванс, за да не се вижда от къщата. — Обясни ми, че не разполагаме с никакви улики срещу него, и че ако не се откажем, ще се заеме с мен.

— Заплаши, че ще те убие?

— Не, заплаши да се обърне към пресата и да ме представи като пълен идиот.

— Изглеждаш ми прекалено доволен за човек, който току-що е претърпял пълен провал — отбеляза Крис. — Доколкото си спомням, целта беше или да зарони сълзи и да си признае всичко, или да се опита да те пречука.

Тони сви рамене.

— Всъщност изобщо не мислех, че ще признае. А и да бе решил да ме убие, надали щеше да го направи на място. Може да е убедил Уортън и Маккормик, че няма нищо подозрително в посещението на Шаз у тях точно преди смъртта й, но ми се струва, че дори те ще забележат нещо нередно, ако и аз бъда убит непосредствено след като съм бил в дома на Джако Ванс. Не, целта ми всъщност беше да го смутя, така че да започне да се съмнява дали наистина е заличил следите си толкова добре, колкото си мисли.

— И каква е ползата от всичко това? — тя свали прозореца, за да тръсне пепелта от цигарата си.

— Ако имаме малко късмет, ще хукне като навит на пружина право към мястото, където убива жертвите си. Ще изпитва нужда да се убеди, че там наистина няма нищо, което би го уличило, ако се случи невероятното и аз успея да убедя хората от криминалния отдел да вземат заповед за обиск.

— Мислиш, че ще тръгне сега?

— На това залагам. Според графика първата му среща утре е в три следобед. Оттам нататък седмицата му е ужасно натоварена. Трябва да тръгне сега.

Крис простена.

— Хайде пак по M1!

— Тръгваш ли с мен?

— Тръгвам — каза тя уморено. — Имаме ли някакъв план?

— Аз тръгвам веднага. Той ни видя как тръгваме заедно с моята кола, така че според него тук е чисто. Аз карам направо към Нортъмбърланд, за да имам известна преднина. Ти се опитай да се движиш подир него, когато се появи. Ще държим връзка по телефона.

— Добре поне, че ще пътуваме по тъмно — каза тя. — Да се надяваме, че не може да забележи едни и същи фарове зад себе си по целия път — тя отвори вратата, излезе, но се облегна назад и продължи да говори през прозореца: — Не мога да повярвам, че се хванах на това хоро. Бихме целия път от Нортъмбърланд до Лондон, само за да завием и да тръгнем обратно към Нортъмбърланд. Сигурно и двамата сме се побъркали.