Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Съществуват голям брой косвени улики, които сочат към Джако Ванс — каза тя направо.

Скот повдигна вежди.

— Онзи от телевизията? — полицаят подсвирна, ръката му автоматично напипа котарака до него и той започна да го гали. — Нищо чудно, че не са искали да чуят и дума. И каква точно е връзката с Барбара Фенуик?

Карол разказа как в проучванията си Леон се бе добрал до изрезката, която пък ги бе подтикнала да потърсят досието по случая на Гордън Скот. Когато свърши, Тони добави:

— Надявахме се да открием нещо, което не фигурира в официалната документация. От съвместната си работа с Карол знам как стоят нещата, когато се води следствие по убийство. Прехвърлят се всякакви идеи, на човек му минават през ума неща, които така и не споделя с другиго, освен с партньора си, и разбира се, не записва никъде. Чудехме се дали можем да разберем отнякъде какво е било вътрешното убеждение на служителите, които са работили по случая.

Скот отпи от бирата си.

— Разбираемо е това да ви интересува. И е съвсем основателно. Лошото е, че няма кой знае какво за казване. От време на време долавяхме нещо подозрително в поведението на разпитваните лица, но после се оказваше, че поводът за притеснението им е съвсем друг. Честно казано, вътрешното убеждение на целия екип беше, че сме попаднали в абсолютна безизходица. Просто нямаше откъде да подхванем нишката, за да стигнем до това копеле. Имахме чувството, че се е появил от нищото и после пак е потънал в празното пространство. Накрая решихме, че е жител на нашия район, който случайно се е натъкнал на момичето. Мислехме, че тя се е разхождала там, след като е избягала от училище. Съвпада горе-долу с вашите представи, нали?

— Горе-долу, като изключим убеждението ни, че той е подготвил много старателно цялата работа — каза Тони. — Е, струваше си да опитаме.

— Доколкото разбрахме, няма почти никакви веществени доказателства — намеси се Карол.

— Не. Това също ни създаваше затруднения. Откровено казано, не бях се сблъсквал с престъпник, който да полага такива старания да заличи следите си. В повечето случаи те действат припряно, в афект, оставят всевъзможни следи, прибират се у дома, оплескани с кал и кръв. Но в случая просто нямаше какво да обработваме. Единствената особеност беше смазаната ръка — нашата специалистка по патоанатомия казваше, че не би рискувала да го напише черно на бяло, но според нея ръката на момичето била смазана с менгеме.

Тони почувства, че стомахът му се свива при мисълта за такова хладнокръвно подготвено изтезание.

— Разбирам — каза той.

Скот се плесна с ръка по челото.

— Разбира се! Ванс беше загубил едната си ръка, нали? Загуби я при злополука точно когато се готвеше за олимпийските игри. Това е съвсем логично! Как не ни е минало нещо подобно през ума тогава? Господи, какъв идиот съм!

— Нямали сте никакъв повод да ви хрумне нещо такова — каза Тони. Щеше му се наистина да е убеден в това, да не мисли колко ли човешки живота можеха да бъдат спасени, ако преди години следователите се бяха консултирали с психолог.

— Тази лекарка, патоанатомът, още ли работи? — попита Карол, насочвайки както винаги разговора право към целта.

— Сега преподава в една от лондонските университетски клиники. Имам някъде визитната й картичка — каза Скот, стана и излезе с тежки стъпки от стаята. — Божичко, защо не обърнах по-голямо внимание на ръката?

— Вината не е негова, Тони — каза Карол.

— Знам. Понякога си задавам въпроса още колко души ще трябва да умрат, преди всички да разберат, че психолозите не са обикновени лекари — отвърна той. — Виж какво, Карол, за да се движи всичко възможно най-бързо, мисля да помолим Крис Дивайн да разговаря с патоанатома. Тя много иска да ни помогне, а има достатъчно опит и ще знае за какво да пита. Какво ще кажеш?

— Идеята е добра. Точно се чудех как да ти кажа, че тъкмо сега не мога да замина за Лондон. Трябва да съм тук, в случай, че подпалвачът реши да опита нещо ново тази нощ.

Той се усмихна.

— Не бях забравил.

Може би за първи път бе успял да не забрави изцяло нещо, което нямаше пряка връзка със занимаващия го случай. Така ставаше винаги, когато работеше с Карол Джордан. Тя успяваше да докосне душата му така, както никой досега не го беше правил. Когато не я виждаше, съумяваше да забрави това. Но когато работата изискваше да се виждат постоянно, нямаше как да си затвори очите пред фактите. Той й се усмихна невесело.

— Страхувам се да не подразним Джон Брандън, ако проваля шанса ти да спипаш подпалвача — излъга той.