Дейвид Морел - Призрачни светлини

Полковникът гледаше право пред себе си и от време на време примигваше, но иначе не помръдваше.

— От колко време е така? — попита някой.

Рейли беше в състояние на кататония и не можеше да обърне глава, затова не видя лицето на говорещия.

— От десет и двадесет снощи — отговори друг. И той се намираше извън зрителното поле на полковника.

— Какво му има?

— Най-доброто ми предположение за момента е предизвикана от травма парализа. Не знам дали причината е физическа, психическа или и двете. Трябва да бъде прегледан.

— Не съм изненадан, че е превъртял след бъркотията, която заварихме в онзи подземен комплекс.

— Терминът не е много научен, но да, в общи линии е станало точно това. Превъртял е.

— Мислиш ли, че ни чува?

— Нямам представа. Ушите му кървяха. Може да е загубил завинаги слуха си или шокът от преживяното да е предизвикал психично разстройство.

— Да, но въпросът е какво е станало. Видеокамерите долу бяха спрели да работят. Всички дигитални записи бяха изтрити. Разполагаме единствено с труповете. С изключение на мъжете, които са се застреляли взаимно, всички останали нещастници са умрели от кървенето.

— Никога няма да разберем, освен ако полковникът не проговори.

Неспособен да помръдне, Рейли продължи да се взира пред себе си.

Свистенето на самолетните двигатели постепенно се превърна в бръмчене на перки и стар двигател. Вътрешността на самолета избледня и той се оказа на задната седалка на биплан, който летеше в осеяното със звезди небе над някакво тъмно поле.

Носеше пилотски очила и шал, а единият му край се развяваше зад гърба му. Той пое управлението и се насочи към хоризонта.

Пред него блещукаха цветове и го зовяха.

В чакалнята имаше пластмасови столове, свързани с верига. На високо в един от ъглите беше монтиран телевизор, който работеше на канал „Дом и градина“. На входа имаше бюро, зад което седеше една доброволка и записваше имената на хората, които влизаха, като им съобщаваше, че на масата зад гърба й има кафе, чай и вода.

Пейдж седеше до майката на Тори. Бяха толкова изнервени, че не им се говореше. Той прелисти един брой на „Тайм“ отпреди два месеца, после вдигна очи към телевизора, където една жена с ръкавици и градинска лопатка показваше на зрителите цветната си градина.

— Колко време ще продължи според теб? — попита Маргарет с пребледняло лице.

— Предполагам, че зависи от това какво ще открият и каква част от него ще трябва да изрежат.

— Горкото ми момиче — каза майката на Тори.

В чакалнята влезе жена с хирургическа престилка и боне. Тя се огледа, видя ги и дойде при тях. Изражението й беше неразгадаемо.

„Твърде скоро — помисли си Дан. — Нещо не е наред“.

Жената седна до тях.

— Станала е грешка.

— О, боже — изстена Маргарет.

— Може да са объркали снимките и картона на Тори с тези на някой друг — продължи лекарката. — А може нещо да не е било наред с апаратурата, когато са я преглеждали.

Пейдж се намръщи.

— Не разбирам. Какво имате предвид?

— Съпругата ви няма рак.

— Какво?

— Няма и следа от рак.

Той усети, че стаята се завърта пред очите му.

— Грешка?

— Това е единственото обяснение. На мамограмата и на томографската й снимка се вижда голяма буца, която можеше да стигне до гръдната кост.

„Тори не ми каза, че е толкова сериозно“ — помисли си Дан.

— Но тази буца вече не е там — продължи жената. — Понякога туморите спират да се разрастват, но никога не изчезват безследно за една седмица. Или апаратурата е било повредена, или са дали на съпругата ви чужди резултати. Опитваме се да установим какво се е случило.

— Значи жена ми ще се оправи? — успя да попита Пейдж.

— Ще се оправи и мога да ви кажа със сигурност, че няма рак на гърдата.

Майката на Тори се разплака.

Пейдж имаше своя собствена теория.

Нямаше повреда в апаратурата. Снимките не бяха чужди. Резултатите от изследванията не бяха объркани.

Докато си купуваше нова риза и дънки от един магазин за дрехи в Ростов, Дан беше чул един клиент да говори с една от продавачките за светлините.

„Съпругата ми има диабет. Чухме, че на това място ставали чудеса като в Лурд. И че ако види светлините, ще се излекува“.

Тогава Дан си беше помислил: „Излекувана? Няма ли да е чудесно?“

А сега чудото се беше случило.

Тори беше излекувана.

Те се върнаха в Ростов, за да бъдат разпитани и да подпишат показанията си. Костиган вече не носеше превръзка върху късата си прошарена коса и от едната страна на главата му се виждаше белег.