Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Норман Бонд се облегна назад и допря ръце с насочени напред пръсти.

— А сега, ако ме извините, налага се да присъствам на едно съвещание.

Нито Самърс, нито Скатуро помръднаха.

— Само още няколко въпроса, господин Бонд — продължи невъзмутимо агент Самърс. — Оня ден не ни споменахте, че някога сте живели в Риджфийлд, Кънектикът.

— Откакто постъпих в тази компания съм живял на много места. В Риджфийлд се нанесох преди дванадесет години, тогава още бях женен.

— Жена ви е родила две момчета близначета, но те са починали при раждането, ако не се лъжа?

— Да, така е. — Очите на Бонд бяха като стъклени — не изразяваха нищо.

— Вие много сте обичали съпругата си, но тя ви е напуснала малко след това. Вярно ли е?

— Тереза се премести в Калифорния. Искаше да започне отначало и на чисто. Скръбта разделя толкова хора, колкото и събира, агент Самърс.

— След като ви е напуснала, вие сте преживели нещо като душевно разстройство, нали, господин Бонд?

— Скръбта често потапя в депресия, господин Самърс. Нуждаех се от помощ, така че я потърсих в църквата. Днес групите за терапия на хора, загубили близък, са нещо обикновено. Преди двадесет години не беше така.

— Поддържахте ли връзка с бившата си жена?

— Тя се омъжи повторно доста скоро след развода ни. Беше по-добре и за двама ни да затворим тази глава от нашия живот.

— За нещастие главата за жена ви все още не е затворена. Бившата ви съпруга е изчезнала няколко години след сключването на втория си брак.

— Знам това.

— Бяхте ли разпитван за изчезването й?

— Също както родителите, близките и приятелите й, и аз бях разпитан дали имам някаква представа къде може да е отишла. За съжаление нямах. В желанието си да помогна дори дадох пари за наградата, която да се връчи за информация, улесняваща намирането й.

— Тази награда не е била дадена на никого, нали?

— Не.

— Господин Бонд, когато срещнахте Стийл Фроли, не видяхте ли в него нещо от себе: млад, талантлив, амбициозен мъж, с привлекателна и умна жена и прекрасни деца, при това близначета?

— Господин Самърс, този разпит преминава границите на нормалното. Ако съм ви разбрал добре, а аз мисля, че е така, вие предполагате, че може да имам нещо общо с изчезването на покойната ми съпруга, мир на праха й, както и с отвличането на близнаците на семейство Фроли. Как смеете да ме обиждате по този начин. Напуснете незабавно кабинета ми.

— Мир на праха й ли казахте? Откъде знаете, че е мъртва, господин Бонд?

— Аз винаги имам едно наум, кукличке — промърмори Анджи повече на себе си, отколкото на Кати, настанена на леглото в мотела, подпряна с възглавници и покрита с одеяло. — През цялото време мисля няколко хода напред. Такава е разликата между мен и Клинт.

Беше петък, десет часът сутринта и Анджи бе доволна от себе си. Снощи, час след като Клинт и Гас отидоха в кръчмата, тя взе микробуса и напусна бунгалото с Кати. Сложи парите от откупа в куфарите, събра набързо малко дрехи и взе мобилния телефон с предплатени минути, който Пайд Пайпър бе изпратил на Клинт по Лукас. При последното си връщане в къщата се сети да прибере и касетите с гласа на Пайд Пайпър, както и шофьорската книжка, открадната от жената, чието дете бе гледала миналата година.

След това надраска набързо една бележка на Клинт.

„Не се тревожи. Ще ти се обадя утре. Наложи се да гледам едно дете.“

Тя кара три и половина часа право към Кейп Код и мотел „Хаянис“, където бе отсядала преди много години, при идването си тук през уикенда заедно с едно момче. Кейп Код й бе харесал толкова много, че си бе намерила работа за през лятото в Сийгал Марина в Харуич.

— Винаги имах резервен план за измъкване, в случай че ченгетата опандизеха Клинт по време на някоя от акциите им с Лукас — обясни с кикотене тя.

Но след това видя, че Кати отново е заспала, намръщи се и разтърси момиченцето за раменете.

— Хей, малката! Слушай ме, когато ти говоря! Може да научиш нещо полезно!

Очите на Кати останаха затворени.

Сигурно й бе дала прекалено много от лекарството за кашлица, предположи Анджи. Щом то караше Клинт на сън, когато го пиеше миналата година, какво оставаше за малката. Направо щеше да я нокаутира.

Отиде до плота и намери в каната още малко кафе. Ох, колко беше гладна, помисли си Анджи. Можеше да хапне прилично, но как да влачи в кръчмата едно полузаспало дете без палто в хладната вечер. Може би просто трябваше да я заключи в стаята и да си вземе нещо за хапване, а после да отиде до магазина и да купи някакви дрехи. Ще остави куфарите под леглото и ще сложи табелката „Не ме безпокойте“ на вратата. Защо да не даде на хлапето още малко сироп за кашлица — тогава тя наистина ще заспи.