Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Джеф не я видя никога повече.

И никога повече не каза на друга жена „Обичам те“.

До тази нощ.

Какво ти става, запита се, усещайки похотливия смях на Кати да пропълзява по тялото му. Погледът му се отмести от прозореца на бившата й спалня на втория етаж към тясната, оградена с цветя бетонна алея на бащиния му дом. Какво правеше тук? Наистина ли възнамеряваше да се изкачи по стъпалата до тясната предна площадка и да почука на червената врата? Напълно ли си бе изгубил ума? Какво му ставаше? Виж ти, виж ти. Блудният син се завръща — представяше си как ще каже баща му, но продължи да мести упорито краката си напред. По дяволите, помисли си той. Беше му струвало много пари да дойде до Бъфало, пари, които сега трудно можеше да си позволи да похарчи, като вече нямаше работа. Беше предприел пътуването, за да угоди на сестра си, бе дошъл да види майката, която го бе зарязала като малък. Защо да не посети и бащата, който го бе напуснал емоционално горе–долу по същото време?

Две на цената на едно; да убиеш два заека с един куршум, печално си помисли Джеф и погледна към прозореца на всекидневната. Представи си баща си и мащехата си вътре, баща му заровен в някоя книга, мащехата му — заета с шиенето си. Как ли ще реагират като ме видят, зачуди се, после вдигна ръка и почука на вратата. Звукът отекна надолу по тихата уличка, оградена с дървета, възкресявайки годините на безразличие и пренебрегване. Джеф почувства тези години като отронени листа, кръжащи около главата му.

Никой не отговори на почукването, въпреки че на Джеф му се стори, че чува някой вътре да се движи. Просто се обърни и се върни в мотела, каза си той, но отново вдигна ръка и почука още по-настоятелно, юмрукът му многократно се стовари върху тежката дървена врата.

Някакви стъпки се приближиха неохотно.

— Какво има? — изръмжа отвътре женски глас. — Да не би да си забравил ключовете у приятелката си?

Вратата се отвори. Мащехата му стоеше от другата страна. По лицето й последователно се изобразиха гняв, изненада, удивление и накрая нескрит ужас.

— О, Боже мой — възкликна тя и се стовари върху вратата, сякаш Джеф бе забил юмрук в корема й. — Синът ми… — проплака тя.

Джеф се канеше да се пресегне, да я поеме утешително в обятията си, да я притисне до гърдите си, да й каже, че всичко е простено, че още имат време да оправят нещата помежду си.

— О, Господи. Какво се е случило? — настоятелно попита мащехата му. — Да не е станала катастрофа? Той добре ли е?

Бяха му нужни няколко секунди да осъзнае, че синът, който тя имаше предвид, не бе той, а Уил. Разбира се, каза си и отдръпна ръце, а тялото му се стегна като вледенено.

— Нищо му няма на Уил — с безизразен глас й съобщи той. — Добре е, всъщност, си прекарва по-добре от когато и да било.

Мащехата му се изправи в целия си ръст, студените й сини очи се присвиха. Тя бе почти сто седемдесет и четири сантиметра висока, дори и с опърпаните розови пантофи на краката си. Импозантна фигура, независимо колко небрежно е облечена, призна Джеф и забеляза, че гарвановата й коса бе прошарена на слепоочията, придавайки й вид на скункс, а тясното лице и почти липсващата горна устна само допринасяха за това. Джеф съзнаваше, че преценката му не бе особено добронамерена, като се имаше предвид, че на младини тя минаваше за хубавица, но пък какво, по дяволите? Неговият миг на великодушие бе отминал.

— Не разбирам. Защо си тук? — попита тя и пристегна бледозеления си хавлиен пеньоар.

— Майка ми умира — простичко каза Джеф. — Ели казва, че й оставали само още няколко дни.

— Съжалявам да чуя това — каза мащехата му и успя да прозвучи искрено. — Искаш ли да влезеш? Боя се, че баща ти го няма…

Устните на Джеф се извиха в усмивка като се сети първите й думи, преди да отвори вратата: Какво има? Да не би да си забравил ключовете у приятелката си?

— Радвам се да видя, че някои неща никога не се променят.

— Абсолютно приличаш на него, нали знаеш? Това е наистина удивително.

— Така съм чувал — наежи се Джеф и се извърна. — Чувала ли си се с Кати? — попита неочаквано и отново обърна очи към къщата по-долу.

— Кати ли? Имаш предвид Кати Чапин? Защо, за Бога, ще питаш за нея?

— Просто ми е любопитно.

— Изгубихме връзка преди години. Защо? — попита отново.

— Без причина.

Няколко секунди се взираха един в друг мълчаливо.

— Защо не влезеш? — предложи отново тя. — Мога да направя кафе. Кой знае — баща ти може да ни изненада и да се прибере по-рано.