Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Аз съм Кристин — изкусително измърка тя. — Кажете ми какво искате и ще видя какво мога да направя.

— По дяволите — викна Джеф и затвори, без да остави съобщение. Какъв смисъл имаше? Погледна си часовника. Естествено, че няма да си вдига телефона. Беше десет часа. Би трябвало да е на работа. — Какъв, по дяволите, им е номерът? — запита се на глас, ровейки в паметта си за цифрите, които иначе знаеше наизуст и накрая се наложи отново да се обади на услуги, понеже така и не се сети.

— Саут Бийч, Маями, Флорида — каза на познатия записан глас. — „Дивата зона“.

— Съжалявам. Не разбрах — отговори гласът, както и очакваше. — За коя служба?

— Мамка му.

— Съжалявам. Бихте ли повторили?

— Не, да ти го начукам, не бих — изкрещя Джеф.

Внезапно записът бе заменен от истински човешки глас.

— Какво беше това име пак? — попита жената.

— „Дивата зона“ — повтори Джеф. Той сви пръсти в усилието да прогони нежеланото видение как юмруците на Дейв достигат до челюстта на Сузи. — Можете ли да побързате, моля? Наистина е много важно.

— Това фирма ли е?

— Бар в Саут Бийч.

Да, вярно. Много важно, почти долови мислите на жената.

— Ето го — каза тя след още няколко секунди.

Внезапно записът прозвуча отново с търсения номер и предложението да свърже Джеф веднага срещу малка допълнителна такса. След още две-три секунди Джеф чу как телефонът звънна един, два, три пъти, четири…

— „Дивата зона“ — провикна се някакъв мъж през какофонията от силни гласове и още по-силна музика.

— Дай ми Кристин — каза Джеф. На заден план Елвис се дереше с „Подозрителни умове“.

— Точно сега е заета. Мога ли да й предам нещо?

— Налага се да говоря с нея. Спешно е.

— Колко спешно?

— Просто й дай проклетия телефон.

И после нищо. Ако не беше Елвис, който виеше „Не можем да продължаваме заедно“, Джеф щеше да си помисли, че връзката е прекъснала. Защо Кристин се бавеше толкова?

— Ало? — обади се тя в следващия миг.

— Кристин…

— Джеф?

— Имам нужда да направиш нещо за мен.

— Добре ли си? Да не е станала катастрофа?

— Аз съм добре.

— Джо каза, че било спешно.

— Така е.

— Не разбирам. Къде си?

— В Бъфало.

— Какво?

— Дълга история.

— Майка ти да не е починала?

— Не. Чувала ли си се със Сузи?

— Какво?

— Сузи Бигълоу. Чувала ли си се с нея?

— От къде на къде ще се чувам с нея?

— Защото й казах, че ще я вземеш в апартамента, ще я скриеш от съпруга й…

— Не разбирам.

— Това, спешното, вече не свършва ли? — Джеф чу някакъв мъж да се провиква. — Имаш бар, пълен с жадни клиенти.

— Кога си говорил със Сузи? — прошепна Кристин в слушалката. — Мисля, че току-що каза, че си в Бъфало.

— Там съм. Виж, сложно е. Ще ти обясня всичко веднага щом се върна. Междувременно обаче, ако Сузи се появи в бара, просто накарай Уил да я заведе в апартамента и не казвай на никого къде е. Става ли?

Секунда мълчание, после:

— Искаш ли да дойда там?

— Не. Всичко е наред. Връщам се утре.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм.

— Добре. До утре — каза Кристин и затвори.

— Мамка му — изруга Джеф и пусна телефона на леглото. Все още чуваше объркването в гласа на Кристин, но знаеше, че няма да трае дълго. Тя беше умно момиче. След няколко минути щеше да се сети за връзката му със Сузи. Дали ще се разстрои или ще го приеме спокойно, както повечето неща в живота, които не можеше да контролира?

— Мамка му — повтори, мъчейки се да разбере какво става с него.

Възможно ли бе наистина да се е влюбил? И това ли беше любовта — всеобземащо чувство на безпомощност? Джеф крачи напред-назад още няколко минути, после пъхна отново телефона си в джоба и се насочи към вратата.

Десет минути по-късно той стоеше на малка опашка в денонощния магазин зад ъгъла и чакаше да плати за комплект самобръсначки за еднократна употреба, четка и паста за зъби, и плик с три чифта бели гащи — единственият цвят, с който разполагаха. Пристъпваше от крак на крак, мъчейки се да запази равновесие, докато умът му препускаше, преповтаряйки събитията от деня отново и отново, като някой диджей, който върти плочата с пръст в претъпкан нощен клуб в Маями. Сузи по телефона рано тази сутрин; Сузи насреща му в закусвалнята; Сузи в обятията му в мотела; Сузи по телефона само преди малко; Сузи в главата му, в ума му, в сърцето му.

Наистина ли й беше казал, че я обича?

Вярваше ли го?

„Аз те обичам“ — чу се да й казва.

— Колко казахте, че струва това? — възрастна бяла жена питаше възмутено младия чернокож мъж на касата. — Мисля, че грешите. Не може да е така. Проверете отново.