Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— На две пресечки оттук има магазин, ако искате да си вземете четка за зъби или някакъв дезодорант — посъветва го служителят, облегнат на рамката на вратата, пристъпяйки от крак на крак, — а зад ъгъла има „Макдоналдс“, ако огладнеете.

— Може би по-късно — каза Джеф и усети как коремът му се сви при мисълта за храна.

— Казвам се Рик. Ако имате нужда от нещо…

— Нямам. Благодаря.

Джеф пристъпи в стаята, затвори вратата с петата на десния си крак и видя как озадаченото лице на Рик бързо изчезва от поглед. Дали не очакваше бакшиш, зачуди се Джеф. А може да се е надявал да го покани вътре. Може би затова бе толкова услужлив, лично го съпроводи до стаята, беше му направил отстъпка, каквато Джеф не бе поискал и огромно легло, от каквото не се нуждаеше.

Или може би хлапето бе просто самотно.

Джеф приседна в края на леглото, ръцете му потънаха в сребристосините вълни на кувертюрата, умореното му лице се отразяваше в широкото огледало с форма на мидена черупка върху отсрещната страна. Правоъгълен телевизор бе поставен отдясно на ниската тоалетка, тъмният му екран отразяваше бурните зелени води на мътното море, нарисувано на картината, която бе окачена над леглото. Какво правя тук, запита се отново Джеф и се просна по гръб напряко на леглото.

Погледна си часовника. Бе почти девет и петнайсет. Няма смисъл да ходя до болницата веднага, реши той. Без съмнение часовете за свиждане бяха отминали, а и той нямаше сили да се среща с майка си сега. Дори в нейното състояние, не би могъл да се мери с нея. Дори не бе сигурен в коя болница се намира, стреснато се сети. Беше предположил, че е в „Мърси“, разположена на десет пресечки оттук, но можеше и да е някъде другаде. Трябваше да се обади на Ели и да разбере. Но не сега. Беше твърде изтощен. Щеше да се обади на сестра си рано сутринта, реши и извади телефона си от джоба. Провери си съобщенията и се разсмя като чу възмутения глас на Том да пита къде, по дяволите, беше. Проклет да съм, ако зная, помисли си Джеф и пусна телефона до себе си.

Затвори очи и почувства застоялия въздух да притиска тялото му като тежко одеяло. Вентилаторът на разваления климатик безполезно бръмчеше в отсрещния край на стаята.

Секунди по-късно заспа.

Сънува, че върви по дървения кей на оживено яхтено пристанище, най-различни скъпи яхти се полюшваха на повърхността на океана, жени по миниатюрни бикини се смееха и надигаха високи чаши с шампанско, а съпрузите им дърпаха тежки котви през бордовете и корабите им отплаваха по вятъра. Над главата му шумно бръмчеше военен хеликоптер и затова той отначало не я чу като го извика по име. Но внезапно тя се появи, застанала в сянката на висока мачта: майка му, млада и прекрасна, въпреки че дори от петнайсет метра разстояние той долавяше намек за упрек в очите й, сякаш вече беше направил нещо, с което я бе разочаровал.

— Джеф — викна развълнувано и му помаха тя. — Побързай. Ела тук.

И тогава той се затича към нея, само че колкото и да се приближаваше, винаги оставаше по още една лодка за преодоляване, още едно платно за заобикаляне, а после още, и още. И изведнъж хеликоптерът, който кръжеше отгоре, взе да се снижава към кея, а майка му заподскача към него, вдигна полата си над коленете и се приготви да се качи. „Мамо“ — викна той, но тя отказа да се обърне. В този момент се появи някакъв маршируващ оркестър от пъпчиви тийнейджъри. Докато месинговите им тръби и духови инструменти оглушително гърмяха нестройна версия на химна, майка му зае мястото си до пилота, смеейки се гръмогласно, и хеликоптерът се вдигна в небето.

— Мамо, чакай!

Майка му погледна укоризнено надолу към него.

— Същият си като баща си — каза тя.

И изведнъж хеликоптерът почна да се върти във все по-смаляваща се спирала, и смехът на майка му премина в панически писъци. Националният химн стана по-гръмък и се издигна към небето, а хеликоптерът се стрелна настрани, напълно вън от контрол. Джеф безпомощно наблюдаваше как се разбива в един летящ облак и се сгромолясва в морето.

Той ахна и се изправи. По челото му бяха избили капки пот. До него химнът не спираше настоятелния си призив.

— Господи — измърмори той и думата бе колкото молитва, толкова и призив. Заопипва с ръка из вълните на кувертюрата за телефона си. Какво беше всичко това, по дяволите, зачуди се и вдигайки телефона, си помисли, че сънят му е лош знак.

— Ало — изрече измъчено и останките от съня се изпариха при звука на гласа му.