Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Тогава, какво правеше обратно тук?

Почти не помнеше как се бе качил на самолета, да не говорим за купуването на билета. Изведнъж пред погледа му като назъбена светкавица премина един образ. Той видя изкривеното от усилие лице на Дейв, намръщената от гняв физиономия на Лари и собственото си лице, не можещо да повярва на внезапното уволнение. А после кривата усмивка на добрия доктор, докато победоносно помахваше за довиждане. По-добрият спечели, недвусмислено казваха тези потрепващи пръсти. Беше манипулиран, изигран, прелъстен и изоставен, бит в собствената си игра, помисли си Джеф не за първи път, не и за десети, и сви длани в юмруци.

Отново се видя как се втурва надолу по стълбите от салона към улицата, бягайки от иначе приятната миризма на прясно изпечен хляб, която сега заплашваше да го задуши, после хуква с всички сили, докато не се озовава, потен и останал без дъх, обратно пред близката туристическа агенция със съблазнителните, написани на ръка оферти за почивки с намаление до далечни, екзотични курорти. Видя лицето си, притиснато до стъклото, като дете пред витрина на „Мейсис“ по Коледа, после жената от другата страна го кани вътре, предлага му кафе и усмивка с прекалено много зъби. Чу се как я осведомява, че внезапно се е оказал със свободно време на разположение и с неустоимо желание за пътешествия. Незабавно пред него се материализираха най-различни ярки брошури, сякаш по магия, а гласът на жената изкусително взе да напява за красотите на Барселона и чудесата на древна Гърция. А после друг глас, тъничък и писклив, всъщност детски глас, треперещ от напиращи сълзи — не неговият глас, със сигурност не неговият, — я прекъсна, за да каже, че майка му умира и има ли някакъв начин тя да го качи на първия възможен самолет за Бъфало? И горната устна на жената пада като завеса над всички тези зъби, и усмивката замира на лицето й, а ръката й се протяга към неговата и се задържа може би малко по-дълго. Разбира се, бе прошепнала тя. Всичко, с което би могла да помогне…

— Просто ме качете на този самолет — бе казал той.

Какво ли си бе мислил?

Очевидно изобщо не съм мислил, реши Джеф сега, дръпна тежката стъклена врата към входа на празното мотелско фоайе и се втурна в топлото помещение със застоял въздух толкова напористо, че задрямалият на вид рецепционист отстъпи крачка назад.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита младежът и подръпна с една ръка яката на бялата си риза, а с другата се пресегна към паникбутона под тезгяха. Беше много висок и едва ли не обезпокоително слаб, но гласът му бе изненадващо дълбок. По кожата му личаха следи от пубертетско акне, червеникаво кестенявата коса отказваше да стои пригладена по начина, по който бе сресана, а предпочиташе да стърчи в няколко различни посоки, така че той успяваше да изглежда едновременно отегчен и стреснат.

— Трябва ми стая — чу се да казва Джеф, докато разсеяно оглеждаше акварелната картина на група лодки, заемаща голяма част от бледосинята стена зад регистратурата.

Младежът сви рамене и ръката му върху звънеца се отпусна.

— Колко време ще останете?

— Само една нощ.

— Климатикът не работи.

— Забелязах, че е малко топло.

— Мога да ви направя отбив от цената — без да го карат предложи младежът. — Шейсет долара, вместо осемдесет и пет. Как е?

— Много разумно.

Устните на младежа се извиха в колеблива усмивка, сякаш не беше сигурен, дали не му се подиграват.

— Но ако останете още една нощ, ще трябва да ви таксувам по пълната цена.

— Няма да остана.

— Откъде сте?

— Маями.

— Винаги съм искал да отида в Маями. Чувал съм, че жените там наистина си струват.

Джеф кимна, погълнат от спомена за морскосините очи на Сузи. Имаше чувството, че не я е виждал от седмици, не я е докосвал. Възможно ли бе наистина да я бе държал в ръцете си едва тази сутрин?

— Е, какво ви води насам? — попита момчето.

— Майка ми умира — простичко отговори Джеф.

Младежът отстъпи крачка назад, сякаш нейната предстояща смърт можеше да е заразна.

— Вярно? Съжалявам да чуя това.

Джеф сви рамене.

— Какво да се прави?

— Няма какво, предполагам. Е, как смятате да се погрижите?

За миг Джеф си помисли, че още говорят за майка му.

— Не разбирам…

— „Мастеркард“, „Виза“, „Америкън експрес“? — подсказа рецепционистът.

Джеф извади портмонето от задния си джоб, измъкна кредитната си карта и я подаде през тезгяха. Жестът му напомни как Кристин избутва питиетата по бара в „Дивата зона“. Погледна си часовника. Беше девет часа. Трябва да й се обадя, помисли си той. Тя сигурно се чудеше къде бе той.