Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Не си спомням.

— Разбира се, че си спомняш. Онзи, хубавецът на седалката до шофьора. Големи мускули, малко мозък. Как може да не си го спомняш?

— Всъщност не бях обърнала внимание…

— Не — каза Дейв и мина покрай нея към всекидневната. — Ти просто си се опитвала да помогнеш.

Сузи го последва, умът й препускаше в четири различни посоки едновременно, сякаш я бяха разсекли на четири части. Защо той говореше за Джеф и откъде знаеше името му? Да не би да я бе проследил тази сутрин? Беше ли ги видял двамата в кафенето? Беше ли ги наблюдавал, когато влязоха заедно в мотелската стая? Какво искаше да каже с това, че гаджето й са го уволнили? За какво говореше? Колко знаеше?

— Искаш ли едно питие преди вечеря? — попита тя.

— Би било хубаво. — Той седна на млечнобелия диван, кръстоса крак върху крак, развърза вратовръзката си и зачака да бъде обслужен. — Водка с лед.

Сузи забърза към квадратната кухня, боядисана в слънчевожълтото и дълбоко синьо на Прованса. Пусна цяла шепа лед в стъклена чаша, извади от фризера водката и наля на съпруга си голямо питие, мъчейки се да овладее издайническото треперене на ръцете си. Стой спокойно, казваше си тя, докато репетираше как да държи чашата и да я подаде на Дейв. Повтори жеста няколко пъти, като се стараеше да държи под контрол треперещите пръсти. Не показвай страх, каза си тя, пое си няколко пъти дълбоко дъх, после се върна във всекидневната.

— Няма ли да ме попиташ откъде зная, че е бил уволнен? — каза Дейв, когато отиде при него. Той протегна ръка.

Сузи бързо му подаде чашата, без да казва нищо.

— Зная, понеже бях там.

— Не разбирам — искрено каза Сузи. За какво говореше Дейв?

— Помниш ли, дето той ни каза, че бил персонален треньор и работел във фитнес „Елит“ на „Северозападна четирийсета“ в Уинууд?

— Не помня — излъга Сузи. Дали й повярва? Винаги бе твърдял, че познава кога тя не казва истината.

— Е, както и да е — продължи Дейв и потупа възглавницата до себе си, подканвайки я да седне. — Помислих си: пичът има впечатляващи мускули. А аз не ставам по-млад. Може би трябва да почна да тренирам, да си възвърна формата. Не мога да си позволя да се занемаря.

Сузи се отпусна на меката седалка и погледна към лампата върху масичката с форма на детелина. Нащърбеният абажур свирепо й припомни как се справяше Дейв с лъжците.

— За какво си мислиш? Изглеждаш страхотно.

Обгърна я с ръка, привлече я по-близо и силно я целуна по страната.

— Е, благодаря ти, любима. Един мъж винаги оценява подкрепата на красивата си жена. — Той отпи от питието си. — Особено, ако тя забърква такива хубави питиета. Да не си вземала уроци от приятелката си?

— Какво?

— Онази барманка от „Дивата зона“. Как се казваше?

— Кристин — прошепна Сузи, усещайки как пулсът й се ускорява. Той си играеше с нея като котка, която се забавлява с плячката си, преди да я убие.

— Кристин. Точно така. Чувала ли си я тази седмица?

— Не.

— Не? Как така? Мислех, че вие двете сте си станали добри приятелки.

— Всъщност, не.

— Това е добре. — Той отново отпи, облегна се назад върху възглавниците и затвори очи.

— Е, няма ли да си довършиш историята? — попита Сузи, напук на себе си.

Дейв отвори очи.

— Не остана много за казване. Обадих се във фитнес „Елит“, записах си час за частен урок и днес следобед отидох там.

— Отишъл си там?

— Това проблем ли е?

— Не, разбира се, че не. Просто съм изненадана, че си изминал всичкия път до Уинууд, когато тук наоколо има милион фитнес-салони.

— Не е чак толкова далеч. Макар че определено няма вече да стъпя там.

— Какво се случи?

Дейв сви рамене.

— Оказва се, че нашият Джеф не е чак толкова добър треньор и неговият шеф бе достатъчно умен да го разбере.

— Бил си там, когато са го уволнили?

— Стана, както винаги съм ти повтарял, любима. Лошите неща се случват на хората, които са лоши към мен.

Сузи усети как по целия й гръбнак до врата премина тръпка. Тя се разтресе.

— Какво има, бебчо? — попита той. — Да не ти е студено?

— Добре съм.

— Нали не си разстроена, че той беше уволнен?

— Защо да съм разстроена?

— Добре. — Той се пресегна и я потупа по коленете. — А сега, какво има за вечеря? От всички тези упражнения май апетитът ми нарасна доста.

Слънцето все още светеше, когато точно в девет без десет същата вечер, Джеф слезе от таксито. Все пак, светлината беше от онзи особен вид — ярка, но странно замряла, — която не принадлежи нито на деня, нито на нощта. Светлина назаем, помисли си Джеф, плати на шофьора и пресече пустата улица към входа на странно наименования мотел „Крайбрежен“ — странно, понеже наблизо не се виждаше никакъв бряг. Така е в Бъфало, помисли си той и погледна през рамо към отдалечаващото се такси. Тук никога нищо не бе имало смисъл. Поне за него.