Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Вземи си вода и ме последвай — инструктира го Джеф и вдигна една деветкилограмова медицинска топка от пода. Играта май вече не е толкова забавна, нали, задник?

Дейв напълни една конусообразна хартиена чаша с леденостудена вода от машината до прозореца и я изгълта.

— Къде отиваме?

— Стълби. — Джеф му подхвърли медицинската топка, докато излизаха от салона.

— Нагоре и надолу. Пет минути.

— Пет минути?

— Освен, ако не ти е прекалено много.

Дейв се усмихна, пое си дълбоко дъх и почна да тича надолу по стълбите.

— Нещо ухае приятно — отбеляза и се ухили. — И не мисля, че съм аз.

— На приземния етаж има пекарна.

— Забелязах. Може да се отбия като свърша тук и да взема пресни сладкиши. Ще изненадам жена ми със закуска в леглото утре сутринта. Мислиш ли, че ще й хареса?

Мисля, че ще й хареса да те види между челюстите на някой алигатор, помисли си Джеф.

— Аз самият никога не съм бил голям любител на пастите.

— Не знаеш какво изпускаш — намигна му Дейв.

— Още три минути — каза Джеф. — Само толкова бързо ли можеш?

— Ако искаш по-бързо — по-бързо — съгласи се Дейв, въпреки че когато стигна върха на стълбите в края на петте минути, вече почти пълзеше. — Добре. Какво следва?

Джеф го заведе отново вътре и посочи един висок лост.

— Дванайсет набирания.

— Много натоварена тренировка — каза под мустак Лари на Джеф, когато след шестото набиране Дейв се олюля бясно напред-назад на лоста. — Как се справяш? — попита той Дейв. — Джеф не те ли натоварва прекалено?

— Добре съм — излая Дейв, мъчейки се да овладее краката си.

— Може би трябва да я караш малко по-леко — прошушна Лари на Джеф.

— Лари смята, че трябва малко да позабавим темпото — каза Джеф. Вече бе почнал наистина да се забавлява. — Как мислиш?

— М-не. Добре съм.

Лайно си, помисли Джеф, гледайки усмихнато към Лари, а Дейв почти се срина потен на земята в края на упражнението.

— Добре. Две серии гирички. Ще се справиш с двайсеткилограмови, нали? — Той пъхна в дясната ръка на Дейв двайсеткилограмова гира и още една такава в другата. — Как е?

— Добре.

— Браво, момче. Дръж този гръб изправен. Спускай малко по-ниско.

Веднага, щом Дейв свърши трийсетте вдигания, Джеф го поведе към една пейка за две серии повдигания на длани с по две двайсеткилограмови тежести за притискане на краката, след което го накара да върти велосипедните педали за пет минути на ниво петнайсет.

— Мисля, че е достатъчно — успя да изплюе Дейв в края на упражнението. Докато Джеф го водеше към друга пейка в отсрещния край на салона, краката на Дейв трепереха като желе. — Мисля, че трябва да се връщам на работа.

Джеф си погледна часовника.

— Имаме още време — презрително изрече той. — Какво ще кажеш за малко обратни преси? Ще започнем с десет пъти и деветдесет килограма. Освен, ако мислиш, че няма да се справиш…

Дейв се свлече на пейката и постави глава между все още треперещите си колене, борейки се за въздух.

— Добре ли си?

— Нужна ми е само една минута.

— Колкото ти трябва.

— Всичко наред ли е тук? — попита Лари, появил се до Дейв.

Дейв надигна глава, пот се стичаше от челото до бедрата му, като на бейзболист. Имаше вид, сякаш щеше да умре.

— Донеси му малко вода — излая Лари към Джеф.

В следващия миг Дейв бе на крака и се запрепъва към банята. Не след дълго в салона се разнесоха страховити звуци от неспирно повръщане и едва не заглушиха рок музиката от тонколоните.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — викна Лари на Джеф.

— Той поиска убийствена тренировка. Просто му я дадох.

— Даде му да разбере, ясно. За какво беше всичко това?

— Нали го чу — той настояваше, че щял да се справи.

— Ти си този, който би трябвало да прецени. Мамка му. Чуй го само. Ще имаме късмет, ако не даде задниците ни под съд.

— Няма да ни съди.

— Той си изповръща червата. — Лари ядосано закрачи напред-назад. — Ти на какво се подхилкваш?

— Не се подхилквам — възрази Джеф, мъчейки се да скрие усмивката си. Така му се пада на копелето, мислеше си той. С малко повечко късмет можеше да получи сърдечен удар и да умре до края на деня.

— Саркастичен си с клиентите — заяви Лари. — Обаждаш се, че си болен, когато очевидно си здрав като кон и едва не уби човека, заради… какво? Не харесваш доктори ли?

— Мога да ти обясня.

— Не си прави труда. Ти приключи тук.

— Какво?

— Чу ме добре. Уволнен си. А сега се махай. Ще ти пратя чек за колкото ти дължа. Но не искам повече никога да те виждам наоколо.