Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Би ли могъл той да го направи? Мога ли да нахлуя в къщата на човека и хладнокръвно да го застрелям, запита се Джеф, завивайки зад ъгъла, вече потънал в пот. Пекарната под фитнес „Елит“ вече се показа.

— Няма начин. Изгубил си си ума — изрече на глас той, отвори вратата и се втренчи в стълбите, водещи към фитнеса.

— Хей, ти — подвикна Керълайн Хоугън, появила се на горната площадка на фона на силната рок музика, ехтяща зад затворените врати на салона. — Къде беше тази сутрин? Липсваше ни.

— Леко хранително натравяне.

— Офф. Е, за щастие Лари намери някой да те замести — съобщи тя, докосвайки ръката му, докато подтичваше надолу по стълбите. — Всъщност той бе доста добър. Както и да е, оправяй се. Трябва да бягам.

— Приятен ден — измърмори през рамо Джеф и се отправи нагоре.

Мелиса цъфна до него в мига, в който влезе.

— Мисля, че това е твое — доверително произнесе тя и му подаде портмонето. — Някакъв мъж го донесе тази сутрин и изглеждаше доста разстроен, когато му казах, че си болен. Може и да е предизвикал подозрения у Лари.

— Няма нищо — каза Джеф. — Не се тревожи.

— Добре ли си?

— Да. Много по-добре — добави, когато Лари се приближи.

— Точно навреме — каза той. — Следващият ти клиент ще пристигне всеки миг. Обади се преди около десет минути да провери, дали ще си тук.

— Съжалявам за тази сутрин — извини се Джеф и се накани да обяснява, но Лари вече се отдалечаваше. — Кой е клиентът? — попита той Мелиса.

— Някакъв нов. — Тя още проверяваше в книгата със заявките, когато по стълбите се разнесоха тежки стъпки. — Лари май каза, че е доктор. — И тогава вратата се отвори и вътре влезе Дейв Бигълоу.

Уил обикаляше улиците на Саут Бийч като в мъгла почти цялата сутрин. На Дрексъл Авеню в последния момент избегна сблъсъка с един младеж на ролери, само за да се препъне в някаква жена с бастун, която излизаше от Испанския културен център. Тя го наруга на испански, размахвайки бастуна си, сякаш искаше да го цапардоса. Да грабнем тоягите, позасмя се той и се отправи към красивия парк „фламинго“. Там прекара десетина минути, наблюдавайки тичащите по панорамните пътеки, а после още пет, загледан разсеяно в група полуголи момчета в стегнати сини шорти, които играеха баскетбол на тренировъчните кортове. Едно от тях спря и го попита дали не иска да се присъедини, но той отказа и продължи нататък, само за да спре след две-три минути пред открития басейн с олимпийски размери, където погледа няколко кискащи се млади момичета, които се мъчеха да импровизират синхронно плуване.

След това последва група велосипедисти до района „Арт Деко“, чиито два и половина квадратни километра бяха претъпкани с арт деко къщи, хотели и най-различни други сгради, строени през трийсетте и четирийсетте, повечето от които през осемдесетте бяха пребоядисани в пастелните цветове на „Маями вайс“. Най-накрая се упъти към Оушън Драйв, където постоя няколко минути пред бившата резиденция в средиземноморски стил на Джани Версаче, загледан в сложните й архитектурни заврънкулки, докато разгонваше с ръка водните кончета, бръмчащи като миниатюрни хеликоптери около главата му. На всяка крачка беше следван от пълчища гущерчета, които се щураха по тротоара и между краката му, докато продължаваше безцелната си обиколка из впечатляващата, макар и безредна експозиция от палми, папрати и цветя, никнещи върху всяка свободна повърхност. Южна Флорида в крайна сметка си беше една джунгла, напомни си той.

Навлезли сте в Дивата Зона.

Действайте на свой риск.

Най-накрая Уил се озова обратно на ъгъла между „Еспаньола Уей“ и Уошингтън Авеню. Помота се малко в кибер-кафене „Кафка“, прелиствайки няколко непонятни международни списания, въпреки че не говореше нито френски, нито италиански, нито немски. Поколеба се, дали да не прати имейл на майка си по един от многобройните компютри в дъното, после се отказа. Какво можеше да й каже в края на краищата?

Че е била права по отношение на Джеф?

Така ли е, запита се Уил и усещайки стомаха си да курка, си спомни, че бе пропуснал обяда. „Не забравяй да се храниш“ — беше го предупредила майка му и това на практика бяха последните й думи към него, преди да отлети за Маями. Не: „Поздрави Джеф.“ Не дори и: „Не прави глупости“. Не. Беше именно „Не забравяй да се храниш“. Съвет, който се дава на дете.

Така ли гледаха на него всички?

— Едно двойно еспресо — поръча на младежа зад тезгяха в кибер-кафенето.