Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Джеф се засмя.

— Майтапиш ли се? Беше фантастична.

Сузи се ухили до ушите, удоволствието й бе видно дори в мрака.

— Знаеш ли, почти бях забравила какво трябва да бъде. Обикновено просто си лежа, оставям Дейв да си върши работата и чакам да приключи.

Джеф не каза нищо. Не искаше да си представя Сузи с никого, освен със себе си.

— Дейв не обича, сещаш се… с неговата уста.

— В такъв случай е не само гадняр, но и идиот — отговори Джеф.

Сузи въздъхна и се намести по-плътно до него.

— Ще кажеш ли на някого какво се случи?

— Не.

— Дори и на брат си?

— Не. Не още.

— Ами Кристин?

— Какво за нея?

— Ще й кажеш ли?

— Не — отговори Джеф.

— Защо не? — попита Сузи. — Мислех, че връзката ви е от отворените.

— Това е различно — каза той, макар да не беше сигурен по какъв начин. Нито пък защо.

— Разкажи ми за нея.

— За Кристин ли? Защо?

— Просто съм любопитна. Каква е тя? Освен, че е убийствено красива.

— Освен че е убийствено красива — повтори Джеф, — друго наистина не зная.

— Как така, не знаеш? Ти живееш с нея.

— Кристин е някак резервирана. Не допуска никого прекалено близо до себе си — обясни Джеф, давайки си сметка, че всъщност никога не се бе и опитал да се доближи. Дори и в леглото тя създаваше това усещане за дистанцираност, помисли си той. О, извършваше всички необходими действия, казваше и правеше каквото трябва, но нещо все пак липсваше. И въпреки всичкото й перчене, рядко поемаше инициативата. В известен смисъл тя доста наподобяваше описанието на Сузи в леглото с Дейв, просто си лежеше там, оставяше Джеф да си върши работата и чакаше да приключи.

— Ти как би се почувствал, ако разбереш, че е била с друг и не ти е казала? — попита Сузи.

— Не зная. — Най-вече изненадан, помисли си Джеф. Може би мъничко наранен. Но и нещо друго, осъзна той. Щеше да се почувства облекчен. — Знаеш ли, че Дейв е ходил в „Дивата зона“ вчера?

— Какво?

— Свалял е Кристин, дал й е визитната си картичка, поръчал да му се обади.

— Не разбирам. Защо ще…?

— Нали знаеш как кучетата маркират територията си, като препикават миризмата на друго куче? Струва ми се, че съпругът ти по същество е вършил същото.

— Интересна аналогия — отбеляза Сузи.

— Какво ще правим с него? — попита Джеф.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще го напуснеш ли?

— Той никога няма да ми позволи.

Джеф кимна разбиращо и в продължение на няколко дълги секунди не каза нищо.

— Майка ми умира — каза накрая.

— Съжалявам.

— Според сестра ми, може да се случи всеки момент. Иска да се върна в Бъфало.

— Ще го направиш ли?

— Не — отговори той.

— Защо не?

— Майка ми ме връчи на баща ми, когато бях на осем години. Каза, че много съм приличал на него и че само като ме погледне, й ставало лошо. През годините рядко я виждах, а накрая съвсем престанах. Тя не изпитваше особена нужда да ме вижда, когато беше добре; аз пък не изпитвам особена нужда да я видя сега, когато е болна. Предполагам, че изглеждам доста коравосърдечен.

— Хей, аз съм тази, която заяви, че иска съпругът й да умре — припомни Сузи с една от нейните тъжни усмивки.

— Страхотна двойка сме.

— И аз така мисля.

Джеф се пресегна и отмести няколко кичура от страната й.

— Както и аз.

— Мисля, че трябва да я видиш — заяви Сузи.

— Какво? Защо?

— Защото смятам, че трябва да й кажеш как се чувстваш.

— Да кажа на една умираща жена, че я ненавиждам и презирам?

— А така ли е?

Джеф поклати глава.

— Не зная.

— Мисля, че трябва да я видиш — повтори Сузи. — За да разбереш.

— А аз мисля, че ти трябва да напуснеш съпруга си.

Сузи се засмя.

— Как бих могла да го направя?

— Ще измисля нещо — обеща Джеф.

Кристин тъкмо сменяше чаршафите, когато чу входната врата да се отваря и затваря.

— Уил? — провикна се тя. — Ти ли си?

— Не, аз съм — каза Джеф, влезе в спалнята, тайничко душейки пръстите си да провери, дали бе премахнал всички следи от Сузи. — Да си виждала някъде портмонето ми? Май го оставих на тоалетката.

— Уил го взе — каза Кристин и на лицето й се изписа озадачено изражение. — Трябваше да ти го донесе в работата. Не се ли срещнахте? — Въобразявам ли си, почуди се Кристин, или Джеф наистина се сепна? Тя отмахна косата от лицето си и напъха раираната си синя риза в отрязаните дънки, очаквайки отговора му.

— Не бях на работа — призна след малко той.

— Не си бил?

— Не. — Нова пауза. — Излъгах те. Както и Уил. А после и Лари. Казах му, че съм болен.