Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Сбърках, че дойдох в Маями, прецени той. Сбърка, че потърси Джеф, мислейки си, че е възможно да установи връзка с брат си, с когото не бе разговарял от години. Погрешно бе помислил, че отбелязва напредък, че към него се проявява нещо повече от бегло любопитство, че е повече от досадно напомняне на едно безрадостно минало, че действително може да означава нещо за Джеф, че сега вече, освен роднини, бяха и приятели. А не само „полубратя“ с всички неуместни асоциации, които пораждаше това „полу“, сякаш всеки от братята сам по себе си бе някак недостатъчен, сякаш бяха разрязани на две, но двете половини заедно никога не образуваха едно цяло.

Сбърках, че дойдох във Флорида, помисли си отново, мъчейки се да не си представя Сузи в обятията на брат си. Възможно ли бе Том да беше прав за това, че са заедно?

Уил излезе от кафенето, закривайки очите си с ръка от палещото слънце. Докато се отправяше на север по Уошингтън Авеню, без ясна идея къде точно отива, на всеки ъгъл, във всяка сянка на всяко дърво той си представяше Джеф и Сузи прегърнати.

Не би могъл просто да се върне в апартамента. Кристин от пръв поглед щеше да разбере, че нещо се бе случило. Можеше ли да я излъже така лесно като Джеф? Можеше ли да й каже какво му бе казал Том?

Съществуваше ли и най-малък шанс Том да бе прав?

Как ли щеше да реагира Кристин, питаше се Уил. Дали щеше да й пука? Дали щеше да оплаква заедно с него предателството и към двама им и да се гневи колко е нечестно всичко това или щеше да го пренебрегне като нещо, за което не си струва да се безпокои и да му каже да не го взема прекалено навътре? „Това не означава нищо“ — почти я чуваше да разсъждава.

Само че то означаваше. За него означаваше нещо.

И Джеф знаеше това.

И не му пукаше.

„Басът си е бас, братле“ — несъмнено би казал той.

Наистина ли всичко беше заради това?

— Върви по дяволите, Джеф — едва чуто прошепна Уил. — Върви право в ада.

— Адски нагло от твоя страна да дойдеш тук — каза Джеф на мъжа срещу себе си. Гласът му бе спокоен и изненадващо твърд, предвид на онова, което се вихреше вътре в него — всичките му нервни окончания горяха, мускулите му болезнено потрепваха, гърлото му се свиваше, сърцето му се блъскаше в гърдите и заплашваше да се пръсне.

— Бих казал, че сме квит. — Дейв Бигълоу усмихнато кръстоса ръце пред широките си гърди. Той носеше бяла тениска, морскосини найлонови шорти до коленете, къси бели чорапи и скъпи маратонки „Найки“.

— Какво искаш?

— Реших, че е време да си възвърна формата — заяви Дейв. — Онзи ден спомена, че си треньор. Поразпитах насам-натам, чух някои добри неща за теб и реших лично да проверя.

Колко ли знае, запита се Джеф. Дали не си е бил вкъщи, видял бе Сузи и с бой й бе измъкнал истината? Дали тази сутрин не я беше проследил и не ги бе видял заедно в ресторанта, а после и до мотела?

— Изглеждаш и бездруго в доста прилична форма — каза Джеф и погледна едрите длани на Дейв. Длани, които той използваше, за да пребива една безпомощна жена, помисли си. Длани, с които я затиска, за да я изнасилва грубо. Ти, лайно нещастно, каза си той. Би трябвало да ти счупя шибания врат. Вместо това отбеляза: — Не мисля, че съм подходящият треньор за теб.

Лицето на Дейв доби развеселено изражение.

— Нима? И защо така?

— Джеф… — предупреди го Мелиса за приближаването на Лари.

— Някакви проблеми? — попита той.

Колко пъти бе задал този въпрос напоследък?

— Доктор Бигълоу? Аз съм Лари Арчър — представи се той и протегна ръка към Дейв. — Разговаряхме по телефона тази сутрин.

— Приятно ми е да се запознаем. — Дейв разтърси силно ръката на Лари.

— Виждам, че вече сте се запознали с Джеф. Доктор Бигълоу пита специално за теб — съобщи му той. — Каза, че чул някои много добри неща.

— За съжаление, изглежда Джеф не смята, че е подходящият човек за тази работа — заяви Дейв.

Лари незабавно се намръщи, което можеше да се види дори в профил.

— Нима? И защо така?

— Просто си помислих, че доктор Бигълоу ще е по-доволен, ако работи с главния — импровизира Джеф.

Лари присви подозрително очи.

— Сигурен съм, че ще се справиш страхотно — възрази той. — Приятна тренировка, доктор Бигълоу.

— Моля те, наричай ме Дейв.

— Приятна тренировка, Дейв. — Лари се върна при клиента си в дъното на салона.

— Наистина ли искаш да направиш това? — попита Джеф, когато Лари вече не можеше да го чуе.

— Води — каза Дейв.

Джеф трябваше да забива пети в пода, за да се удържи да не се метне върху Дейв. Един добър ритник в слабините, мислеше си той, един премерен удар във врата — това му стигаше да остане точно толкова безпомощен, колкото бе и Сузи. Представата за ръцете на това копеле върху тялото й караше кожата на Джеф да настръхне. Какво, по дяволите, правиш тук всъщност? Що за игра играеш? Джеф си задаваше тези въпроси мълком, решавайки, че каквато и да бе играта, той също би могъл да я играе. И да победи. Тренировка ли искаш, копеле такова? Ще ти дам аз една тренировка. Направо адска, каза си и се засмя.