Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Джеф там ли е?

— Той е на работа.

— И на коя точно работа?

— За какво говориш? — попита Кристин.

— Явно Джеф вече не работи за фитнес „Елит“.

— Не ставай глупав. Разбира се, че работи там.

— Току-що им се обадих. Те твърдят обратното.

— Не разбирам — каза отново Кристин.

— Добре дошла в клуба. — И той затвори, преди Кристин да е имала време да каже още нещо.

— Нещо не е наред ли? — попита Уил, когато Кристин излезе от спалнята. Дългата й руса коса се спускаше по раменете, гримът й бе артистично нанесен, от лявата й ръка висеше чифт черни обувки с високи токчета, копчетата на леопардовата й блуза бяха разкопчани, гърдите й преливаха от черния сутиен.

— Мисля, че Джеф е бил уволнен — каза тя и се наведе да си обуе обувките.

Уил не каза нищо.

— Не изглеждаш особено изненадан.

Той се поколеба, търсейки най-добрия начин да съобщи на Кристин, че Джеф тази сутрин не бе ходил на работа.

— Зная, че Джеф не е бил на работа днес сутринта — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Дойде си вкъщи, когато разбрал, че му го няма портфейлът. — И тя му разказа разговора им.

— Казал ти е, че е бил с Том? — повтори Уил, щом тя млъкна.

Пауза.

— Ти не му ли вярваш?

— А ти?

Нова пауза.

— Не зная. — Тя сви рамене, при което гърдите й се повдигнаха нагоре–надолу. — Очевидно шефът му не му е повярвал. — После, разсеяно оправяйки косата си. — Ти си философът. Кажи ми, Уил, защо мъжете лъжат? И не ми отговаряй: „Защото могат“.

На Уил му се искаше тя да си закопчае блузата, за да може той да се концентрира. Нарочно ли го провокираше, не можеше да не се запита той, нарочно ли му показваше тялото си така — уж случайно и небрежно? Или наистина не си даваше сметка за ефекта върху него? Толкова ли беше безполов и сексуално незначителен за нея — за всички жени, — като че ли бе част от мебелировката?

— Мисля, че мъжете лъжат по същата причина като жените — каза накрая.

— За някоя конкретна жена ли говорим?

— Не зная. Дали?

Настана миг мълчание.

— Ти къде отиде, след като разбра, че Джеф не е на работа? — попита Кристин.

— Никъде по-специално.

— Нямаше те цял ден.

— Просто се мотах наоколо — каза Уил.

— Бая си се мотал.

— Има много какво да се види.

— Схващам, че не си се видял с Джеф.

Уил поклати глава.

— Е, къде мислиш, че е той? Сега вече знаем, че не е с Том.

— Не зная.

— Мислиш ли, че е със Сузи? — с безизразен тон попита Кристин.

Ново мълчание, този път за по-дълго.

— А ти така ли си мислиш? — върна й въпроса Уил. Явно и двамата доста бяха разсъждавали върху тази възможност. Още по-очевидно бе, че и двамата бяха стигнали до едно и също заключение.

Кристин събра двете части на блузата си и почна да ги закопчава отдолу нагоре.

— Вече не зная какво да си мисля — каза тя, втъкна блузата в късата си тясна пола и грабна чантата си от пода.

— Как щеше да се почувстваш, ако беше вярно?

— Не зная. А ти?

Уил сви рамене и поклати глава.

— Е, сега нямам време да се тревожа за това. Трябва да вървя на работа. Ще се отбиеш ли по-късно в „Дивата зона“?

— Искаш ли ме там?

— Винаги.

— Тогава ще дойда.

— Добре. — Кристин се наклони напред, и леко го целуна по страната, при което гърдите й се притиснаха в него. — Чао-бао.

Той се засмя, напук на себе си.

— Чао-бао.

— Е — каза Дейв, щом пристъпи в антрето на дома си към шест и половина същата вечер. — Изглежда, че твоето гадже го уволниха.

Сузи с усилие успя да задържи безизразното изражение на лицето си. Важно бе да не издаде никаква емоция, да се пази да не разкрие, без да иска евентуално опасна информация. Важно бе да остане спокойна и съсредоточена, да не преиграе. Каквото и да отговореше, гласът й трябваше да бъде стабилен, ръцете й — неподвижни. Известно любопитство можеше да бъде прието, дори очаквано, но не биваше да изглежда твърде нетърпелива. Трябваше да подходи внимателно. Една погрешна стъпка можеше да предизвика катастрофа.

— За какво говориш? — попита през бясното биене на сърцето си. Дали може да го чуе, почуди се тя. Можеше ли да види как диво се блъска в гърдите й?

— Джеф Райдъл — заяви Дейв, подхвърляйки името към нея така, сякаш бе футболна топка, която тя трябваше да посрещне и да продължи играта.

Сузи се постара да изобрази объркване. Тя сви рамене, като че ли името означаваше толкова малко, че не си струваше да се повтаря.

— Оня пич в колата в неделя, който търсеше Миракъл Майл — обясни Дейв, изучавайки лицето й и за най-малкия знак за досещане. — Този, който държеше картата.