Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Или пък не.

Кристин винаги се бе отнасяла със забележителна снизходителност към постъпките му. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея. И все пак си помисли, че навярно трябваше да й се обади и да й каже за плановете си. Макар че, как би могъл да й каже каквото и да било, след като сам не знаеше — и все още бе така, — какви са тези планове? Плановете, по самата си същност, предполагаха съзнателна мисъл в определена посока, а той цяла седмица бе действал под диктовката единствено на адреналина. Как иначе да обясни събитията от последните няколко дни?

Как иначе да обясни какво, по дяволите, правеше тук?

Винаги съм мразил този гаден град, помисли и се обърна обратно към улицата. Едва си спомняше привидно изоставения квартал, въпреки че къщата, в която бе отраснал, се намираше на около километър. Затова ли бе насочил таксито насам, а не към някой по-удобен хотел в центъра?

— Ъгъла на „Бренч“ и „Чарлз“ — бе наредил на тъмнокожия шофьор, без дори да е сигурен, дали мотелът, който помнеше от детството си, още стои там и се изненада само наполовина, че това е така, макар името му да бе сменено. При това подозираше, че не за пръв път.

Останалата част от града си е почти същата, реши, докато се возеше от летището насам. Преглъщайки нарастващото чувство на страх, докато таксито заобикаляше центъра на града, Джеф наблюдаваше как пръснатите тук–там изоставени и порутени складове в крайградските бедни квартали отстъпваха място на редици от спретнати работнически къщи от предградията. Не се вглеждаше много, понеже бе наясно със зараждащия се, все още едва видим разпад — някой откачен улук тук, изронени предни стъпала там, пораженията, нанесени от ланския сняг, повдигащи мехури под всяка гладка, боядисана повърхност. Градът дори мирише по същия начин, отбеляза Джеф, доловил през отворения заден прозорец на таксито лекия ветрец, вдигащ пясъка и мръсотията от улиците. Джеф ги усещаше как се набиват като камъни в порите му. Разумът му подсказваше, че преувеличава, че градът от нещастната му младост не мирише по-различно от който и да е друг средно голям американски град: сложна комбинация от природа и индустрия, земя и бетон, разруха и обновление, успех и провал. Най-вече провал, помисли си сега, застанал в душното фоайе с морска тематика, чийто въздух дишаше без охота.

— Един ключ ли искате или два? — попита служителят и му върна кредитната карта.

— Един ме устройва.

— Един да бъде. — Младежът вдигна пластмасовата карта за вратата над главата си като някакъв трофей. — Насам.

Джеф го последва вън от фоайето, инстинктивно оценявайки отпуснатата фигура на момчето. Разсеяно си представи серия упражнения, които биха добавили обем към мършавите ръце, висящи безжизнено до тялото. Както често се случва с хората, срамуващи се от ръста си, стойката на младежа бе ужасна, главата му бе хлътнала между раменете и се издаваше като глава на костенурка, сякаш той инстинктивно се пазеше от прекалено ниски врати, в които би могъл да се удари.

— Сигурен съм, че мога да намеря стаята и сам — каза Джеф, чудейки се дали бе добра идея момчето да оставя рецепцията без наблюдение.

— И без това нямам какво да правя.

Звучи съвсем като Том, помисли си Джеф, закрил очи с ръка от неестествено ярката светлина на залязващото слънце, докато вървеше след младежа покрай едноетажната сграда. За втори път този ден изпита неприятното усещане, че някой свети с фенерче право в лицето му.

— Нямате ли никакъв багаж? — попита момчето.

Нямам дори и четка за зъби, помисли си Джеф.

— Обичам да ми е леко на път.

— Така е най-добре — съгласи се служителят, сякаш знаеше от опит.

Навярно никога в живота си не е напускал Бъфало, каза си Джеф и отново се сети за Том. Първата екскурзия, която Том някога бе предприемал, беше до Афганистан.

Спряха пред една врата, боядисана в морскосиньо и украсена с месингова цифра 9 във формата на риба.

— Ето ни — оповести младежът, пъхна картата в процепа и го направи още три пъти, понеже вратата отказа да се отвори. — Понякога стават своенравни — обясни той, най-накрая я отвори и светна лампата вътре. Видя се голяма спалня, покрита със сребристосиня кувертюра с щампи на морски вълни. — Рекох си, че може да ви се хареса да се мятате в леглото. Аз самият много се въртя на сън — каза той и подаде на Джеф картата. — Особено в тази жега. Искате ли да отворя прозореца? Тук е малко задушно.

— Добре е — възрази Джеф, макар в интерес на истината, да беше потискащо. Но вече нямаше търпение да остане сам. Искаше да легне, да обмисли нещата и да реши какъв да бъде следващият му ход.