Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Джеф?

Още ли сънуваше?

— Джеф? — попита отново гласът.

— Сузи? — Тръсна глава в опит да я проясни.

— Добре ли си? Дейв ми разказа какво се е случило в салона. Цяла нощ исках да ти се обадя. Чувствам се ужасно.

— Недей. Добре съм.

— Не ми звучиш добре.

— Сигурно съм задрямал. Колко е часът?

— Към десет. Не мога да говоря дълго. Дейв току-що заспа. Сигурен ли си, че си добре?

— Сигурен съм.

— Може би, ако говоря с шефа ти, ако му обясня какво се е случило…

— Не. Всичко е наред.

— Не е наред. Ти си изгубил работата си.

— Няма значение.

— Разбира се, че има. По дяволите. Всичко е по моя вина.

— Нищо от това не е по твоя вина — увери я Джеф.

— О, Боже. Толкова съжалявам. Сигурно ме мразиш.

— Да те мразя? — невярващо повтори Джеф. И, преди да успее да се възпре, преди даже да осъзнае думите, каза:

— Аз те обичам.

Тишина.

— Сузи?

— Аз също те обичам — каза тя.

Пак тишина, с един удар на сърцето по-дълга.

— И какво правим сега? — попита го тя.

— Ти трябва да го напуснеш.

Сузи си пое дълбоко дъх, издиша го бавно, почти с усилие на волята.

— Зная.

— Още сега — нареди Джеф. — Докато той спи. Чуваш ли ме, Сузи? Просто се качи в колата си и иди право в „Дивата зона“. Аз ще се обадя на Кристин, ще й кажа какво става и ще я накарам да се погрижи за теб, докато се върна…

— Какво искаш да кажеш? Къде си?

Той едва не се изсмя.

— Аз съм в Бъфало — отговори, вече сигурен, че сънува. — Не зная как стана така. В един миг стоях пред онази туристическа агенция, а в следващия вече пътувах с такси за аерогарата.

Дори и да бе изненадана, Сузи не го показа.

— Радвам се.

— Радваш се?

— Постъпил си правилно. Сигурна съм, че е означавало много за майка ти.

— Не съм я видял още — призна Джеф. — Мислех да ида утре сутринта.

Той почувства как тя кимва, приемайки тази последна информация.

— Може би ще е по-добре, ако и аз почакам до сутринта — каза тя.

— Какво? Не. Чуй ме, Сузи. Трябва да се махнеш сега. Аз ще се върна утре следобед.

Внезапно силно вдишване, последвано от:

— Съжалявам — заяви рязко Сузи. — Тук няма никой с това име.

— Какво?

— Не, боя се, че сте сбъркали номера.

А после друг глас, мъжки, така ясен и заплашителен, както ако седеше току до Джеф.

— С кого говориш, Сузи? — попита мъжът точно, преди връзката да прекъсне.

— Сузи? — Джеф скочи на крака. — Сузи? Там ли си? Чуваш ли ме? Мамка му — викна безпомощно той и закрачи напред-назад пред леглото. — Не я докосвай, копеле нещастно. Да не си я докоснал. Кълна се, пипнеш ли я, ще те убия. — Той потъна отново в леглото, заровил глава в отворените си длани. — Ще те убия — повтаряше отново и отново. — Кълна се, ще те убия.

Реши да се обади в полицията.

— „АТТ“ 411 национален телефон — чу се записаното съобщение, след като Джеф набра номера няколко минути по-късно. — За кой град и щат?

— „Корал Гейбълс“, Флорида.

— За коя служба?

— Полицията.

— Съжалявам — каза записът, съумял някак си да звучи съчувствено. — Не разбрах. За коя служба?

— Няма значение — промърмори Джеф и гневно затвори телефона.

Дори и да беше се свързал с властите, какво точно се канеше да им каже? „Здравейте, полицай. Мисля, че не е лошо да пратите кола на «Талахаси Драйв» 121 веднага. Боя се, че съпругът на гаджето ми й избива чивиите от бой“? — Да, това щеше да прозвучи страхотно.

От друга страна, не се налагаше да навлиза в подробности. Не беше нужно да казва името си на полицията, нито причините за своите подозрения. Би могъл просто да е загрижен гражданин, който се обажда да докладва за домашни разправии. Само че какво, ако нямаше такива? Ако Дейв този път бе повярвал на измислицата на жена си за сгрешен номер, без да разпитва и да вдига шум? Ако алармираше полицията и изпратеше патрулна кола да разузнае, Джеф само щеше да потвърди подозренията на Дейв и да подпише присъдата на Сузи.

Във всеки случай, съмняваше се, че полицията би реагирала бързо, само въз основа на сведенията, дадени от някой си анонимен. Щяха да питат за подробности. Хич друго да не е, щяха да искат да узнаят кой се обажда и когато Джеф откажеше да съобщи, когато откажеше каквито и да било обяснения, те едва ли щяха да продължат с тази работа. Едва ли хукваха по всяко мъгляво, недоказано оплакване, което получаваха.

Значи полицията отпадаше.

Но той все пак не можеше да си седи просто така и да не прави нищо.

— Кристин — реши и набра номера й. Телефонът иззвъня три пъти, после се включи гласовата поща.