Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Пет долара и тринайсет цента — повтори касиерът и превъртя очи към останалите чакащи.

„И аз те обичам“ — прошепна Сузи в ухото на Джеф.

— Мислех, че дезодорантът е на промоция.

— Така е. Два долара и осемдесет и девет цента. Това е промоционалната цена.

— Съжалявам. Не може да е вярно.

Съжалявам. Тук няма никой с това име.

— Обикновено струва три и двайсет и девет. Два и осемдесет и девет на промоция.

— И какво му е толкова промоционалното на това?

— Не зная. Не го ползвам.

— Проверете отново. Сигурна съм, че грешите — настояваше жената.

Боя се, че сте сбъркали номера.

Младежът измъкна една цветна листовка изпод тезгяха и я отвори на втора страница.

— Не греша. Вижте. Ето тук. — Той посочи нужната картинка. — Специална цена: два и осемдесет и девет. А сега, искате ли го или не?

— Какъв избор имам? — измърмори жената и поклати глава, докато бавно проверяваше рестото, после грабна найлоновата торбичка с няколкото си покупки от ръцете на младежа.

И какво правим сега?

Ти трябва да го напуснеш.

— Пакет „Марлборо“ — каза следващият купувач, преди още жената да е освободила мястото на опашката. Тя му отправи смразяващ поглед и се изнесе от магазина. — Пакет „Марлборо“ — повтори мъжът и подаде десетдоларова банкнота през тезгяха.

Може би ще е по-добре, ако и аз почакам до сутринта.

Чуй ме, Сузи. Трябва да се махнеш сега.

— Мога ли да ви помогна?

С кого говориш, Сузи?

— Мога ли да ви помогна? Извинете, господине. Мога ли да ви помогна с нещо? — питаше касиерът.

— Извинете — каза Джеф и рязко се завърна в настоящето, осъзнавайки, че му е дошъл редът.

— Двайсет и три долара и осемнайсет цента — обяви младежът, след като маркира всички покупки, и раменете му се стегнаха, сякаш очакваше нови разправии.

Джеф му подаде трийсет долара, почака да сложат нещата му в пликче и да му върнат рестото.

— Благодаря.

— Приятна вечер.

Джеф излезе навън и се огледа нагоре-надолу по улицата. Човекът с „Марлборо“-то бе спрял на ъгъла под една улична лампа да си запали.

В далечината старицата със спорния дезодорант напредваше със скоростта на охлюв, найлоновата торбичка в ръката й се удряше в хълбока й, докато вървеше, раменете й бяха приведени напред, сякаш пореше силен вятър. Мина му през ума да я настигне и да й предложи помощта си, но тя навярно щеше да си помисли, че иска да я ограби и щеше да се разпищи.

Внезапно пред очите му изскочи стар спомен: той и Том се връщаха от купон една нощ, и двамата бяха пили прекалено много, а една жена на средна възраст, която си вървеше насреща, притисна чантичката си до гърдите и мина на другия тротоар, за да ги избегне.

— Мисли си, че сме умрели за парите й — каза Джеф и се ухили.

— Или за тялото й — добави Том и се разхили още по-силно.

Ала неочаквано Том хукна по улицата, блъсна жената на земята, изскубна чантата от ръцете й и какво му оставаше на Джеф, освен да побегне след него? Не вървеше някак си да спре и да помогне на кървящата жена да се изправи на крака. Тя само щеше да се разпищи и да го обвини, че е съучастник. Затова избяга от мястото, без да се обръща назад.

— Трябваше да я изнасилим — почти с копнеж бе изрекъл Том по-късно. — Обзалагам се, че щеше да й хареса. — Той предложи да си поделят четирийсет и двата долара, които намериха в портмонето на жената, но Джеф отказа и видя как Том хвърля чантата в най-близката кофа за боклук.

Следващите няколко дни Джеф непрекъснато преглеждаше вестниците за съобщение за кражбата, провери дори некролозите, да види дали някаква жена не бе починала, вследствие на нападение, но нямаше нищо.

Цяло чудо е, че не тикнаха задниците ни в затвора при толкова случаи, мислеше си Джеф, докато вървеше към мотела. Само че вместо да завие наляво, той внезапно зави надясно, пресече улицата и решително продължи надолу по пътя, на първото кръстовище свърна наляво и две пресечки по-надолу пак наляво, сякаш бе привлечен от невидим магнит. Не се налагаше да гледа табелите на улиците. Можеше да намери пътя и със затворени очи.

Петнайсет минути по-късно, изморен и потънал в пот, той се озова на улица „Хюрон“ пред една сива двуетажна къща с бели щори и кървавочервена входна врата. Къщата на баща му. Два номера по-нататък, в бялата къща с черна входна врата, живееше най-близката приятелка на мащехата му, Кати — същата, която го бе съблазнила, когато бе едва четиринайсетгодишен. „Ти си много лошо момче“ — чуваше я да гука в ухото му. — „Мащехата ти е права за теб.“ После лежаха голи в широкото й легло, тя го напътстваше къде да си сложи ръцете, как да си използва езика, а той слушаше странните звуци, които тя издаваше и дрезгавия глас, с който му шепнеше „Кажи ми, че ме обичаш“ и забиваше нокти в гърба му. И той се бе подчинил, повтаряше й, че я обича отново и отново, може би дори си го бе мислил, прецени сега, кой знае? А после, един ден, две години след началото на тяхната авантюра, когато се върна от училище, видя голяма табела „Продава се“ в предния двор на къщата й. Няколко месеца по-късно табелата бе заменена с друга — „Продадено“. Следващият месец бе дошъл камион за пренасянето и тя замина, премести се със съпруга си и двете си малки дъщери в Ан Арбър, заради новата работа на мъжа си.