Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Уил бързо извърна поглед, наведе се към печката и извади от шкафа под нея един тиган. После се върна до хладилника и намери маслото в дъното на второто рафтче. Сложи малко в тигана и почака да зацвърчи.

— Какво друго ти разказа Джеф за мен? — попита, стараейки се да звучи небрежно.

— В какъв смисъл?

— Радва ли се, че дойдох? Или няма търпение да си тръгна?

— Радва се, че дойде, Уил — отговори Кристин и отново отпусна крака си на пода.

— Той ли ти го каза?

— Не беше нужно.

— Тогава откъде знаеш?

— Защото познавам Джеф. Повярвай ми. Радва се, че си тук.

Повярвай ми. Защо хората само повтарят това? — Уил си припомни сопването на Том, докато изливаше съдържанието на купата в тигана. Яйцата бързо бухнаха и стегнаха. Знаеш ли, че броненосците в щата Флорида страдат от амок? — чу въпроса му.

— Той ме плаши — отбеляза Уил.

— Джеф ли? — попита Кристин, видимо озадачена.

— Том — поправи я Уил, изключи котлона и разбърка яйцата с гумена шпатула. — Извинявай. Мислех си за снощи.

Кристин го гледаше как продължава да бърка яйцата и същевременно се протяга към шкафа за чиния.

— А знаеш ли мен кой ме плаши?

— Кой?

— Доктор Бигълоу.

— Съпругът на Сузи — каза Уил, макар да нямаше нужда от пояснение. — Да, доста плашещ тип. — Прехвърли яйцата от тигана в чинията и я постави пред Кристин.

— М-м-м. Изглеждат фантастично. Ти няма ли да хапнеш?

— Може да си взема от твоите.

— Няма начин — пошегува се Кристин, придърпа чинията по-близо и поднесе една хапка към устата си. — Това са най-хубавите бъркани яйца на света.

— Радвам се, че ти харесват.

— Някой наистина трябва да застреля копелето — заяви Кристин и лапна още една хапка.

— Какво?

— Извинявай. Просто разсъждавам на глас. Искам да кажа, тоя тип очевидно е психопат. Да ви заплашва тримата онзи ден, да идва снощи в бара, да ме сваля. — Преглътна нов залък. — Предполагам, че трябва да съм благодарна задето ме сваля, а не ме поваля. Това го пази за Сузи. Пичът заслужава да го гръмнат — добави с пълна уста. — Не мога да повярвам, че действително ми се стори чаровен.

— Сторил ти се е чаровен?

— Предложи да ме запознае с някакъв известен фотограф, който по случайност му бил близък приятел. Най-опашатата лъжа, а аз едва не се вързах.

— Сторил ти се е чаровен? — отново попита Уил.

— Е, не е съвсем като неандерталец. Искам да кажа, трябва да има някаква причина Сузи да се омъжи за него. Не е ли така?

— Предполагам.

— Първо идва чарът, после юмруците. Горката Сузи.

Уил сведе глава, помъчи се да не си спомня синините, нашарили красивата й кожа.

— Наистина не мога да разбера как може такъв едър мъж — продължи Кристин, набирайки скорост, — да не говорим, че е доктор, човек, положил клетва да не вреди на хората, как може някой такъв да оправдае побоя над жена, особено толкова крехка като Сузи. Та тя е само кожа и кости, за Бога. Какво удовлетворение получава от това да я удря? Само почакай и ще видиш — някой ден ще я убие. И когато наистина стане, ще е отчасти и по наша вина, защото сме знаели за него, а не сме направили нищо.

— И какво трябва да направим? Да съобщим на властите?

— Да бе, сякаш от това ще излезе нещо добро. Ще искат доказателства, ние ще им кажем, че не разполагаме с такива, а те ще ни отвърнат да си гледаме работата. Може да разпитат Сузи. Но ако тя прилича на повечето малтретирани жени, просто ще отрече всичко и ние ще изглеждаме като кръгли идиоти. А той по-късно ще й го изкара през носа. — Кристин довърши яйцата си и бутна чинията настрани — Не, нищо не можем да направим. Затова се чувствам толкова дяволски…

— … безсилна?

— Именно.

Уил кимна. Това чувство му беше добре познато. През повечето време се чувстваше така.

— О. Не ти оставих никакви яйца — каза Кристин, гледайки към празната си чиния.

— Няма проблем. Винаги мога да направя още.

— Обещаваш ли? — Кристин стана от стола си, наведе се и целуна Уил по страната. — Ти наистина си най-милото нещо. — В следващия миг вече я нямаше, излетя от стаята сред водовъртеж от розова коприна.

В спалнята неоправеното легло я призова и за един кратък момент Кристин се поколеба, дали отново да не се мушне в него, да се завие през глава и да опита да поспи още няколко часа. Но вече бе твърде късно за това, реши тя, отиде до прозореца и дръпна завесите, като едва не се спъна в дънките на Джеф, захвърлени на пода. Засмя се. Интересно как Джеф си бе дал труда да обуе чисти дънки, когато се предполагаше, че няма никакво време, помисли си тя и се наведе да ги вдигне. Тъкмо се канеше да ги хвърли в коша, когато напипа нещо в задния джоб.