Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Има достатъчно пари да излиза и да пие всяка нощ, нали? — Лейни избухна в сълзи и скри лице в дланите си.

Кристин се премести по-близо до нея и я обгърна с ръце, без да е сигурна, дали няма да бъде срязана или отблъсната. Вместо това обаче, Лейни я прегърна здраво през кръста и зарови глава в гърдите й, хлипайки неудържимо.

— Няма нищо. Всичко ще бъде наред — утешаваше я Кристин. — Ще говоря с Джеф.

— Джеф тук ли е? — Уил попита симпатичната млада рецепционистка зад бюрото в приемната на фитнес „Елит“. Бе задъхан, понеже изкачи тичешком стръмните стъпала и смутено се засмя, оглеждайки салона за брат си. Може би не е зле да си запиша няколко тренировки, малко да се постегна, мислеше си той, докато гледаше как няколко човека вдигат тежести, а един треньор в сива фланелка без ръкави инструктира две жени, които изпълняваха серия лицеви опори.

Къде беше Джеф?

— Боя се, че не е тук тази сутрин — отговори Мелиса.

— Как така не е тук?

Мелиса безизразно се взря в него.

— Трябва да е тук — настоя Уил. — Шефът му се обади тази сутрин и го помоли да дойде по-рано. Той се изстреля толкова бързо, че си забрави портмонето. — Той протегна портфейла към нея, сякаш бе доказателство, че не греши.

— Не зная какво да кажа — заяви Мелиса, поглеждайки към мъжа със сивата тениска без ръкави. — Тази сутрин Джеф се обади и каза, че е болен. Повярвайте ми, Лари хич не беше доволен да чуе това.

— Джеф се е обадил да каже, че е болен?

— Аз лично разговарях с него.

— Но това е невъзможно.

— Не е зле да говорите малко по-тихо — предупредително изрече Мелиса. — Сигурна съм, че не искате да навлечете неприятности на Джеф.

— Някакъв проблем ли има? — подвикна Лари измежду двете жени, които сега изпълняваха въртене на педали от лег.

— Какво? Не. Няма проблеми — отвърна Уил, мъчейки се все още да осъзнае историята с отсъствието на брат си. — Просто се надявах да видя Джеф.

— Както и всички ние. Трябва да се появи следобед.

Уил подаде портмонето на рецепционистката.

— В такъв случай, ако не възразявате да му предадете това, когато дойде…

— Разбира се.

Какво по дяволите става, чудеше се Уил. Той разсеяно вдиша аромата на прясно изпечен хляб, докато се спускаше надолу по стълбите към улицата. Къде беше Джеф и защо бе излъгал?

Знаеше три неща със сигурност: някой бе позвънил в апартамента в шест и половина сутринта; скоро след това Джеф бе изхвърчал навън; той не бе отишъл на работа.

Така че, къде беше?

Има само едно логично обяснение, заключи Уил, крачейки бързо по улицата: Том.

Очевидно Том се бе обадил сутринта и бе наговорил същите налудничави неща като предишната нощ, след което Джеф се бе втурнал към къщата му, за да се опита да го успокои. Не бе казал нито на Кристин, нито на Уил къде отива, понеже не е искал да се тревожат. А може и Том специално да го е помолил да не казва нищо, защото не е искал Уил също да се домъкне. Искал е само Джеф.

Точно както Лейни бе дошла няколко часа по-късно, също търсейки Джеф.

Всички винаги искаха Джеф.

Внезапно съзнанието му бе завладяно от образа на чудесна млада жена, с морскосини очи и завяхващи синини, помрачаващи иначе сияйния й тен. Той се усмихна, опита да привлече вниманието й, но погледът й се плъзна покрай него. Няколко секунди по-късно Уил забеляза как Джеф изникна от сенките на съзнанието му и я обгърна с мускулестите си ръце. В следващия миг тя доброволно потъна в прегръдката на брат му.

Тръсна глава в опит да изтрие този образ.

Възможно ли бе Джеф, опитвайки се неразумно и прибързано да спечели симпатиите на Сузи, в същия този момент да се среща с Том и двамата наистина да се канят да убият доктор Бигълоу?

Не, не беше възможно, тутакси се помъчи да увери сам себе си Уил. Брат му не беше убиец, независимо колко хора бе убил в Афганистан. Джеф никога не би допуснал да бъде подведен от някоя от идиотските идеи на Том. Уил си погледна часовника. Девет и десет. След по-малко от час магазините щяха да отворят и Том трябваше да се яви на работа. Реши да се поразходи до Саут Бийч, да навести Том в „Геп“ и да разбере какво точно ставаше. Той изправи рамене, пое си дълбоко дъх и пое напред.

В девет и двайсет Джеф привърши своите яйца с бекон. Пиеше петата си чаша кафе. Какво, по дяволите, правеше тук?

Погледна към входа на непретенциозното кафене. През последните двайсет минути никой не беше нито влязъл нито излязъл през стъклената врата с дървена дограма. Той седеше във възголемичкото сепаре в дъното на „При Фредо“ от почти час и половина. Изчете сутрешния вестник от първата до последната страница. Прегледа днешните специалитети, изписани с тебешир върху шестте черни дъски покрай стената, толкова пъти, че можеше да ги издекламира наизуст. Ръцете му трепереха от всичкия този кофеин в кръвта му. Едва се сдържаше да не скочи и да избяга от това място.