Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— На твое място не бих се безпокоил толкова. Не мисля, че някой ти е повярвал.

— Не съм толкова сигурна. Изражението на Том, когато го споменах…

— Напрегнато, нетърпеливо и леко налудничаво? — попита Джеф.

— Да. Именно.

— Обичайното изражение на Том — заяви през смях Джеф.

Сузи го погледна неубедено.

— Не зная. Изглеждаше доста въодушевен.

— Ти предложи ли му нещо?

— В какъв смисъл?

— Пари? Секс? Талон за „Макдоналдс“?

— Не е смешно, Джеф. Аз наистина съм притеснена.

— Том не би убил съпруга ти, само защото си предположила, че това би било добре — заяви Джеф. От друга страна, помисли си той, ако аз го бях предположил…

— Не зная. Определено останах с впечатление, че според него, това би било забавно.

— И съвсем спокойно може да се окаже забавно.

— Не говори така.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще се разстроиш, ако нещо се случи на добрия доктор?

Сузи отклони поглед настрани и измърмори нещо неразбираемо.

— Какво? — попита Джеф.

— Не — призна тя и очите й неочаквано се изпълниха със сълзи. — За да съм напълно честна, ще кажа, че бих била благодарна. Господи, това е толкова ужасно — на един дъх изломоти тя. — Не мога да повярвам, че го казах.

— Кое? Аз не чух нищо.

— Как понасяш да ме гледаш? Аз съм ужасна. Аз съм ужасен, ужасен човек.

— Не си ужасна.

— Само дето ти казах, че искам съпругът ми да умре!

— Което е напълно разбираемо, като се има предвид, че те използва за боксова круша.

— Минават ми ужасни мисли — продължи без подкана Сузи. — Понякога, докато спи, си представям как отивам в кухнята, взимам един от големите ножове и го пробождам право в сърцето. Или подпалвам матрака. Или как го сгазвам с колата. Друг път си казвам, че би било чудесно, ако в къщата нахлуе крадец и го застреля. В някои случаи съм великодушна и искам просто да получи инфаркт и де умре. Дори съм планирала в подробности погребението му.

Джеф не можа да се въздържи и се засмя.

Погледът на Сузи стана отнесен, сякаш гледаше в бъдещето.

— Ще поканя всички от болницата, всички онези доктори, които го уважават и му се възхищават, гледат на него като на някакъв бог, ще се изправя в черквата и ще им кажа, че техният бог всъщност е бил дявол. Ще им разкажа истината за скъпоценния им доктор Бигълоу, как ме тормози, пребива, изнасилва…

— Изнасилва те? — Гласът на Джеф бе толкова тих, че едва се чу.

— А после ще поискам да го кремират — продължи Сузи, сякаш той не бе казал нищо. — Ще взема праха му и ще го потопя в първото затънтено блато, което видя.

Джеф се пресегна през масата и взе ръката й в своята.

— Копелето заслужава да умре — заяви той.

Сузи кимна.

— Хората рядко получават, каквото заслужават. — Тя отдръпна ръката си и избърса сълзите от очите си. — Както и да е, не биваше да те натоварвам с това. Проблемът си е мой, не твой.

— Няма да му позволя да те нарани повече — каза Джеф.

Сузи се усмихна.

— Как би могъл да го спреш? — Тя замълча и погледна дълбоко в очите му. — Искаш ли да разбереш защо наистина ти се обадих?

Джеф кимна.

— Защото не мога да спра да мисля за теб. Защото, колкото и да се мъча, не мога да престана да виждам лицето ти. Защото не съм в състояние да те прогоня от ума си още от първата нощ, когато те зърнах в „Дивата зона“ и на мига си дадох сметка, че ще се превърнеш в проблем. Защото и двамата знаем, че беше прав, когато каза, че съм избрала погрешния брат. Защото те желая толкова отчаяно, че не мога да мисля за нищо друго. И не ме е грижа, ако за теб съм само един бас…

— Не си.

— Не ме е грижа, ако кажеш на останалите…

— Няма.

— Може ли да се махнем оттук? — попита тя, пъхна една двайсетдоларова банкнота под чашата за кафе и се изправи.

— Къде ще отидем?

— Зад ъгъла има мотел — каза тя.

Том наблюдаваше жената още от отварянето на магазина. Тя се мотаеше напред-назад, нагоре-надолу, във всеки ъгъл, във всяко кътче измежду отрупаните с дрехи стелажи, ръцете й докосваха пъстроцветните летни блузи, спретнато подредени в низходящ ред на номерата, пръстите й опипваха мекотата на купчините ярки суичъри върху масите, очите й бяха нащрек да не пропусне нито една дреха.

— Проблем ли има, Уитман? — попита го управителят на магазина, появил се изотзад.

Том се извърна, стреснат от пискливия глас на началника си. Мразеше някой да се прокрадва зад него.

— Не е нещо, с което да не мога да се оправя.

— Какво има за оправяне? — попита Картър Сьоренсон. Картър бе висок едва сто и шейсет сантиметра, късоглед, на двайсет и осем години. Том ненавиждаше ниския му ръст, кръглите очила с телени рамки и пискливия като на момиче глас. Особено се дразнеше, че той бе по-млад, а на по-старша позиция от него. Мразеше и името му. Що За име бе това Картър, всъщност? Картър би трябвало да е фамилия, не собствено име, мамка му. Въпреки това, на Картър изглежда му харесваше, от което Том го мразеше още повече.