Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Той е мой съпруг, баща на децата ми. Опитах се да бъда търпелива и да проявя разбиране. — Тя почна нервно да върти халката на пръста си.

— Зная, че е така.

— Откакто се върна от Афганистан, не е същият. Не спи; почти не яде; всяка нощ има кошмари. Един Господ знае какво е видял там, какво е правил… — Гласът й замря.

— Той има нужда от помощ — предположи Кристин.

— Разбира се, че има нужда от помощ — сопна се Лейни. — Но не ще и да чуе за терапия. Казва, че щом Джеф няма нужда, и той нямал. Няма начин да отиде.

— Тогава значи си направила всичко възможно — заключи Кристин. — Трябва да се погрижиш за себе си и за децата.

— Казвах му, че това ще се случи. Колко пъти му го казвах? — попита Лейни. — Повтарях му, че ако не спре да пие, ако не престане да прекарва половината нощ навън, аз няма да седя и да го чакам.

— Достатъчно си го предупреждавала — съгласи се Кристин.

— Що се отнася до него, аз му бях просто удобна, някой, който да му готви и да му топли леглото. Опитах се да разговарям с него, но нищо не можеш да му кажеш. Той не слуша. И защо да слуша? Та той знае всичко.

— Никой не те обвинява, че го напускаш.

— Направих всичко по силите си да е щастлив. Никога не съм го притискала да си намери по-добра работа, никога не съм се оплаквала за пари, пусках го да излиза с Джеф, когато си ще. Всичко, което съм искала, бе да се прибира по нормално време. Но в някои нощи той не си идваше до три, четири часа през нощта. Теб, може би не те е грижа по кое време се прибира Джеф вкъщи…

Кристин се канеше да я прекъсне, но Лейни не бе свършила.

— … но ние имаме две деца, две деца, които не бива да се събуждат с плач посред нощ, понеже баща им е прекалено пиян, за да говори тихо.

— Не ти е било леко — обади се Кристин.

— Леко ли? — повтори Лейни. — Майтапиш ли се? Пробвай с невъзможно.

— Дала си всичко от себе си. Няма от какво да се чувстваш виновна.

— Че кой казва, че се чувствам виновна? — сопна се отново Лейни. — Не се чувствам виновна. Ядосана съм. Разочарована. Уплашена. Човекът си е изгубил ума. Вчера ми наговори най-болезнените неща. Не можеш да си представиш.

Кристин кимна, припомняйки си всички хули, отправени от майка й, когато я бе хванала с Рон върху нея преди повече от десетилетие. Думите бяха така смъртоносни, сякаш бяха изстреляни от оръжие и тъй пресни, сякаш бяха изречени едва вчера. Лейни беше права: не си представяше, нямаше нужда.

— А сега изведнъж е ужасно загрижен за децата? Глупости! Никога не го е било грижа за тях — заяви Лейни. — Още от първия ден. Колко пъти ми е казвал, че изобщо не ги е искал, че съм ги използвала, за да го вържа да се ожени за мен, че нарочно съм забременяла, макар той да бе този, който отказваше да ползва презервативи? Но това си е Том. Никога нищо не е по негова вина. Никога нищо не е било негова отговорност. Обвинява мен за всичко. По дяволите, би ме обвинил и за Афганистан, ако можеше. — Тя изтри сълзите, стичащи се по страните й. — Заяви дори, че не бил сигурен, че децата са негови. А сега изведнъж се изживява като баща на годината? Крещи, че не мога да му отнема децата? Заявява ми, че ще напусне работа и няма да плати нито грош за издръжка, че ако зависело от него, щял да ни остави да измрем от глад? Да ти звучи като човек, който обича децата си?

— Той просто е ядосан и разстроен. Щом веднъж се успокои…

— Няма да се успокои. Няма да стане разумен — заяви Лейни и изпусна дълбока, трепереща въздишка. — Ще си остане Том.

— Какво искаш да направим? — попита след дълга пауза Кристин.

— Джеф трябва да поговори с него. Той е единственият, когото Том слуша, единственият, който има шанс да пробие черупката му.

— Мисля, че се опита.

— Трябва да опита отново. Трябва да пробва по-упорито.

Кристин кимна.

— Баща ми иска той да освободи къщата до края на седмицата — съобщи Лейни, — казва, че иначе ще го обвини в самонастаняване.

— Това може би не е много добра идея — загрижено рече Кристин. — Може би трябва да му дадеш повече време да свикне със ставащото.

Лейни буйно поклати глава.

— Адвокатът ми казва, че отлагането на нещата само ще втвърди упоритостта на Том, да не говорим за правното значение. Нещо, свързано с установяването на прецедент. Не разбрах съвсем точно… — Тя скръсти ръце в скута си, кимна веднъж, после втори път, сякаш се стараеше да убеди сама себе си. — Не, Том трябва да си отиде. Джеф трябва да го убеди да си намери апартамент.

— Той може ли да си позволи? — предпазливо попита Кристин. — Има ли достатъчно пари дори за първия и последния наем?