Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Нагло копеле — процеди Джеф и смачка визитката на Дейв в гневния си юмрук. — Можеш ли да повярваш?

— Но откъде е разбрал…? — започна Кристин.

— Онзи ден при колата той спомена „Дивата зона“. Сигурно Сузи му е казала — отговори Джеф.

— Сигурно й го е измъкнал с бой — добави Уил.

— Лайно такова — каза Том. — Трябва още сега да отидем там и да убием копелето. Точно, както ни помоли Сузи.

— Какво? — в един глас възкликнаха Джеф и Кристин.

— Тя не го каза насериозно — побърза да се намеси Уил.

— Позволи ми да не се съглася — възрази Том. — Мисля, че беше дяволски сериозна. Хайде. Можем да се обзаложим. Който стреля пръв, печели опечалената вдовица. Какво ще кажете?

— Ще кажа да си вървиш вкъщи, Том — заяви Джеф.

— Идеален план. Отиваме там, гръмваме копелето, а Сузи е толкова благодарна, че се чука и с трима ни. И с теб, ако проявяваш интерес — предложи той на Кристин.

— Иди си вкъщи, Том — подкани го и Кристин.

— Ще си помислите ли поне?

Джеф го изпрати до вратата. Ама че нахалство, мислеше си той. Какво се опитваше да докаже наглото копеле? Че е най-голямата работа? Че не можеш да се забъркваш с него без последствия? Е, ако добрият доктор иска последствия, последствия и ще получи. Джеф преметна ръка през рамото на Том.

— Аз ще си помисля — каза той.

Джеф спеше и сънуваше Афганистан, когато телефонът звънна. Отначало подсъзнанието му възприе звъна като свистене на куршум край ухото му и той простена, сниши се в леглото и зарови глава под възглавницата. Наблизо избухна ракета и той чу гласа на Том да издава заповед за атака. Зад затворените си клепачи се видя как грабва пушката и хуква към врага, макар че кой, по дяволите, знаеше къде бе врагът. Можеше да са навсякъде, за Бога, имаше толкова много проклети пещери, а земята бе тъй пуста, камениста, толкова дяволски чужда, че като нищо можеха да са и на луната. Куршумите не спираха да прелитат, ракетите също продължаваха да експлодират навсякъде около него, войници крещяха, някои от болка, други от прилив на чист адреналин, адът се разтваряше, после изведнъж някой хукна право насреща му, Джеф почна да стреля, произвеждаше колкото се може повече изстрели, колкото се може по-бързо, но въпреки че предницата на бялото му яке бе подгизнала от кръв, той продължаваше да се носи към него, Джеф също не спираше да стреля докато най-после мъжът се запрепъва назад и се строполи на земята с разперени ръце и крака, а Джеф се приближи подритна стетоскопа, увит като змия около врата му и без да поглежда втренчените в него очи, молещи за милост, застреля д-р Дейв Бигълоу право в сърцето.

— Джеф — повика го глас някъде до него.

Той вдигна пушката си, завъртя се и изстреля още един откос куршуми, които изтрещяха срещу утринното небе. Надзърна в тъмнината. Там нямаше никого.

— Джеф — чу се отново гласът.

Усети как нещо остро го пронизва отстрани. Щик, помисли си, сграбчи го и го изви силно.

— Хей — проплака гласът. — Боли ме. Какво правиш? Пусни ме.

Джеф разтвори дланта си.

Отвори очи и видя Кристин да разтрива пръстите си.

— Няма ли да вдигнеш телефона?

Замаян, той се пресегна за телефона до леглото, умът му едва почваше да осъзнава какво става. Не беше в Афганистан; беше си в апартамента; не тичаше из непознат вражески терен; лежеше в удобното си топло легло. Никой не стреляше по него и той не бе застрелял никого. Чуваше се само неспирното звънене на проклетия телефон. Колко ли е часът, запита се и докато вдигаше слушалката, погледна часовника на нощното шкафче. Шест и половина сутринта, за Бога. Кой звъни в шест и половина сутринта, освен ако не иска да съобщи лоши новини?

Ели, помисли си, още докато поднасяше слушалката към ухото си. Обажда се да каже, че майка им е починала.

— Ало — изрече предпазливо, усещайки как в него неочаквано се надигна тъга, а очите му да се напълниха със сълзи. Трябваше да отида да я видя, каза си. Трябваше да отиде да се сбогува. Тя бе негова майка, в крайна сметка. Независимо от всичко. — Ало — произнесе отново, чувствайки каменната тишина отсреща остра като меч.

Кристин се надигна на лакти и се втренчи в него през полуспуснати клепачи.

— Кой е?

— Ало? — повтори той.

— Затвори — посъветва го Кристин, отпусна се пак и затвори очи, мъчейки се да си върне съня. — Сигурно някое хлапе си играе.

— Какво? — чу Джеф да пита и тъкмо щеше да повтори думите си, когато осъзна, че той не говореше на нея. — О. Добре. Разбира се — каза той. — Да, предполагам, че мога да го направя. Разбира се. Добре. — После затвори телефона и спусна краката си от леглото.