Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Понеделник е — отвърна Кристин. — Въпреки че малко по-рано беше доста пълно. — Тя докосна визитката в страничния джоб на прилепналата си черна пола и се запита, дали да я покаже на Джеф. „Д-р Дейв Бигълоу, рентгенолог, болница «Маями Дженерал»“. Как ли щеше да реагира Джеф? Дали щеше да остане безразличен или щеше малко да се стресне? А тя това ли искаше — да го постресне? И ако е така, колко? Той вече знаеше, че другите мъже я намират за привлекателна. Обожаваше да му разказва истории за онези, които я сваляха, а тя отблъскваше почти всяка нощ и изхвърляше в кошчето обнадеждаващите им визитки.

Само че тази не бе изхвърлила.

Защо ли?

Дали наистина мислеше да му се обади?

Как щеше да реагира Джеф на това?

— Какво ще пиеш? — попита тя.

— Дай ми една наливна „Милър“. — Джеф се засмя. — Не мога да повярвам, че отново е пропуснал да вкара гол.

Още се кискаше, когато десетина минути по-късно Уил влезе.

— Виж ти, виж ти. Непобеждаваният герой най-накрая се появява — каза Джеф и надигна чашата си. — Дай на човека питие, Криси. Изглежда, че има нужда от течности.

— „Милър“ наливна — поръча Уил на Кристин.

— Браво, момче. Добре. И така, давай. Подробности.

— Знаеш какво се случи — сприхаво отвърна Уил. — Сигурен съм, че Том не е имал търпение да ти разкаже.

— Зная какво не се е случило. Отново — подчерта Джеф. — Онова, което не зная, е защо.

— Не всички сме като теб, Джеф — каза Уил на брат си. — Някои от нас предпочетат да я карат по-бавно.

— Едно нещо е бавно. Друго е глупаво.

— Добре ли си? — попита Кристин и подаде бирата на Уил.

— Добре съм. Честно. Беше чудесен следобед.

— Чудесен следобед? — невярващо повтори Джеф. — За какво говориш? Кой, по дяволите, казва „Беше чудесен следобед“?

— Хора като мен — отговори Уил. — Наречи ме луд, но какво лошо има, ако първо опознаеш някого?

— Ти си луд — потвърди Джеф.

— Аз мисля, че е мило — обади се Кристин.

— Точно сега Сузи е много уязвима — обясни Уил. — Не би било честно да се възползвам от…

— На кой му пука, дали е честно? — възрази Джеф. — Какво ти става? Господи, нищо чудно, че Ейми те е зарязала.

Уил вдигна чашата си и изпи половината бира наведнъж.

— Джеф — предупреди го Кристин. — По-полека.

— Няма нищо — каза Уил. — Не е нещо, което сам да не съм си повтарял милион пъти.

— Трябва да улавяш момента, братле. Колко такива шанса мислиш, че ще имаш?

— Предполагам, че просто ще трябва да почакаме и да видим.

— Сигурно — съгласи се Джеф и погледна към входа. — Дали случайно не си виждал Том наоколо?

— Не и от следобеда насам. — Уил си помисли, че дори и никога вече да не видеше Том, пак нямаше да е достатъчно. — Този ненормалник каза ли ти, че ме заплаши с пистолет?

— Какво е направил? — ахна Кристин. — Джеф, наистина трябва да направиш нещо с него.

— И какво точно искаш да направя? — сопна се Джеф.

Кристин сви рамене и вдигна длани във въздуха в знак на поражение.

— Ели се обади — предпазливо подхвана темата Уил. — Каза, че говорила с тебе да се върнеш вкъщи…

— Не започвай — предупреди го Джеф.

— Не започвам. Просто…

— Недей — повтори Джеф.

Уил изпи остатъка от бирата си и направи знак на Кристин за още една.

— Извинявай — каза на Джеф. — Би трябвало да си гледам собствената работа.

— А аз не биваше да дрънкам за Ейми.

Уил кимна, но си помисли, че Джеф бе прав за нея. Може би, ако не беше толкова мил с Ейми, ако не проявяваше такова проклето уважение, ако бе повече мъж, ако бе уловил момента, ако действаше с повече натиск, ако беше повече като Джеф, тя навярно нямаше да го зареже заради друг.

— Хей. По-полека с тази бира — предупреди го Кристин.

Разнесе се приглушената мелодия на химна. Джеф бръкна в задния джоб на дънките си, извади телефона и погледна кой звъни. Беше непознат номер, затова не вдигна и пак го пъхна в джоба си. След няколко секунди мелодията се разнесе отново.

— По-добре вдигни — каза Кристин. — Иначе цяла нощ ще го слушаме.

Джеф се изкикоти и вдигна.

— Ало? Том, къде си, по дяволите? Едва не ти затворих за Бога. Не познах номера. Какво? Майтапиш се.

— Какво става? — попита Уил, любопитен, въпреки нежеланието си.

— Добре. Дръж се. Идваме възможно най-бързо.

— Къде отивате? — попита Кристин.

Джеф си доизпи бирата.

— Допивай, братле. Отиваме в затвора.

— Защо се забави толкова много, мамка му? — Том скочи на крака и едва не преобърна сгъваемия метален стол, на който седеше, когато Джеф влезе в тясното помещение без прозорци, плътно следван от Уил. Том захвърли природонаучното списание, което разлистваше върху дървената масичка пред себе си. — Мама му стара, човече. Тоя какво прави тук?