Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Докато не разреши нещата с майка ни — заяви категорично Ели, — той винаги ще продължава да има проблеми с жените. Ще наслагва нейното лице върху тях, ще се отварят стари рани…

— Някой гледа прекалено много Опра — прекъсна я Уил и почувства презрението на Том в собствения си тон. Тутакси го смекчи. — Чуй, наистина трябва да вървя.

— Защо? Какво правиш? — попита Ели.

— Приготвям се да излизам — излъга Уил и огледа парка. Срещу него един млад баща люлееше детето си на люлката, а друг мъж хвърляше фризби към голям черен лабрадор.

— Да не би да имаш среща?

Уил долови надеждата в гласа й.

— Ели — започна той, — ти си ми само наполовина сестра. Мислиш ли, че би могла да се притесняваш наполовина по-малко?

Тя се засмя.

— Няма начин. Къде ще ходиш?

Той въздъхна.

— Никъде по-специално. Навярно просто до „Дивата зона“ за едно питие.

— Това барът, в който работи Кирстен ли е?

— Кристин — каза Уил.

— Не пиеш прекалено много, нали? — не обърна внимание на поправката Ели.

Уил се засмя, но не каза нищо.

— Майка ти се обади тази сутрин — рязко смени темата Ели. — Притеснява се за теб, каза, че не те била чувала от почти цяла седмица. Не е лошо да й се обадиш, да я увериш, че все още си жив и че, ами, Джеф не ти е направил нещо ужасно.

— Ще го направя.

— И ще говориш още веднъж с него? — добави тя. — Опитай се да му втълпиш, че не остава много време.

— Ще се опитам — съгласи се Уил, разбирайки, че няма смисъл да казва каквото и да е друго.

— Ти си добро момче — похвали го Ели, преди да затвори.

— Ало, мамо? — въпросително произнесе Том, мислейки си: Идиот, разбира се, че е майка ти. Кой друг да бъде?

— Алан — щастливо възкликна тя. — Как си, скъпи? Чуйте всички — провикна се тя, — Алан е.

— Не е Алан. Аз съм Том.

— Том?

— Синът ти, Том. Черната овца по средата — горчиво добави той.

— Том — повтори майка му, сякаш се мъчеше да проумее някаква дума на чужд език. — Том е — съобщи тя на който бе в стаята при нея. После пак към него: — Случило ли се е нещо? Проблеми ли имаш?

— Трябва ли да имам проблеми, за да се обадя вкъщи?

— Имаш ли? — отново попита майка му.

— Не.

Облекчението на майка му се долови ясно, макар тя да не каза нищо. Том си я представи как стои на прага между трапезарията и кухнята, тъжните й кафяви очи молеха за помощ насядалите около масата, устните й — събрани тревожно, сякаш смуче кисела близалка.

— Да не ви прекъсвам нещо? — попита Том.

— Тъкмо сядахме да вечеряме. Вик и Сара са тук с децата.

Том се помъчи да извика образа на брат си, по-голям от него с година и половина, но понеже го бе виждал само пет-шест пъти за двойно повече години, това не бе лесно. Когато Том и братята му бяха малки, хората трудно ги различаваха, толкова си приличаха в лице и фигура. Но с течение на годините, Том израсна по-висок, Алан по-широкоплещест, а Вик по-красив. Към края на пубертета вече никой не ги бъркаше, още повече, че рядко се движеха заедно.

— Как са всички?

— Страхотно. Лорн и Лиза растат като тръстики.

— Керъл, оставяй телефона — Том чу баща си да казва. — Вечерята ти изстива.

— В каква беля се е забъркал пък сега? — измърмори жената на Вик, Сара, някъде отзад, но достатъчно силно, че Том да чуе всяка дума.

— Има ли някаква по-особена причина да се обаждаш? — предпазливо попита майка му.

— Трябва ли да има? — попита вместо отговор Том, палейки нова цигара направо от старата. Хвърли фаса през прозореца върху нарастващата долу купчина.

— Нали не си болен?

— За Бога, Керъл — възкликна баща му. — Той е добре.

— Дай да говоря с него — каза Вик.

— Не искам да говоря с Вик — възрази Том.

— Том, как си приятелче? — попита брат му. Дълбокият му глас излъчваше самоувереност и успех.

— Добре съм, Вик. А ти?

— Фантастично. Сара се чувства великолепно, децата са страхотни, обичам си работата…

— Как може да обичаш да се ровиш в числа по цял ден?

— … здрав съм — продължаваше Вик, сякаш Том не бе казал нищо.

— Ти какво, да не си на осемдесет? Звучиш като някой старец с това лайняно „Здрав съм“.

— Човек нищо не струва, ако не е здрав. Повярвай ми.

— И защо да ти вярвам? Ти си един шибан счетоводител, мамка му. Кой вярва на счетоводители?

— Умник, както винаги, доколкото разбирам.

— Разбираш ти, друг път.

— Тогава защо не изплюеш камъчето — каза Вик. — Какво има, Том? Пари ли ти трябват? Затова ли се обаждаш?

— Какви ги вършиш? — изсъска Сара. — Никакви пари не даваме вече на брат ти. Последният път не ни ги върна.