Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Онази Сузи, която познавах във форт Майерс, обожаваше киното.

Кристин кимна.

— И аз го обожавам. Не че мога често да ходя, с моето работно време.

— Някой ми каза, че имало един киносалон наблизо, който работел цяла нощ.

— О, да. „Риволи“. Страхотен е. От онези наистина старомодни кина. С един екран, истински завеси, седалките не са амфитеатрално разположени, страхотни пуканки. Трябва да отидете.

— Каниш ли ме?

Кристин се усмихна.

— Боя се, че не мога да направя това.

— Против правилата на заведението ли е?

— Против моите правила.

— Значи е вярно, че си имаш приятел? Не е просто нещо, което казваш на момчетата, за да ги държиш настрани?

— Имам приятел — потвърди Кристин.

— Аз пък наистина имам приятел фотограф. — Дейв й намигна.

Кристин се засмя.

— Честна скаутска. Казва се Питър Лейтън. Мисля, че е доста известен.

Кристин поклати глава.

— Не бих казала, че съм го чувала някога.

— Работи в модата и списанията. Трябва да се запознаете с него.

— Сигурно.

— Мога да уредя нещо, ако искаш.

— Не мисля.

— Хей, Кристин — провикна се отново мъжът в края на бара. — Чувстваме се малко пренебрегнати тук.

— Идвам — подвикна тя.

— Не те занасям — каза Дейв, пресегна се и покри дланта й със своята. — Аз съм доктор, помниш ли? А докторите никога не лъжат.

Кристин усети неприятно напрежение да протича от пръстите му към нейните. Тя не направи опит да освободи ръката си.

— Наистина ли имате приятел фотограф?

— Кълна се.

— Недейте. На майка ви не би й харесало.

— Но теб би харесала. Би ми казала: „Дейв, това момиче е същинска фурия. Не я изпускай“.

— Аз имам приятел — заяви отново Кристин.

Дейв се засмя.

— Ето визитката ми. Обади ми се, ако обстоятелствата се променят.

— Казвам ти, човече. Не е вкарал гол. — Том си дръпна силно от цигарата, после се захили, дълго и силно, по телефона.

— Ти си луд — тутакси отвърна Джеф. — Как може да не е вкарал? Лично му я доставих, опакована като подарък, за Бога. Само дето не ги завих в леглото.

— Не е вкарал.

Секунда мълчание. После:

— Как разбра?

Том изреди подробностите от деня, включително сблъсъка си с Лейни в салона на Донатело и последвалото посещение в апартамента на Джеф.

— Май съм довтасал баш навреме — заяви самодоволно.

— В такъв случай, слава на тебе, Томи, момчето ми. Ти спаси нашия ден.

— Да не говорим за стоте долара.

— Все още можеш да ги загубиш — възрази Джеф. — По всичко личи, че големият брат се завръща в играта.

Том насила изтръгна нов смях от гърлото си. Напълно в стила на Джеф бе да завърти нещата изцяло около себе си, да сведе неговият момент слава в обикновена смешка и същевременно да отдалечи шансовете на самия Том със Сузи. Не, не да ги отдалечи. Да ги анулира. Да ги анулира напълно и завинаги. Сякаш вероятността Том да успее по отношение на нея бе прекалено абсурдна, дори да се разглежда. Даже по-лошо — сякаш въобще и не му бе минавала през ума. Големият брат се завръщаше в играта, в края на краищата. Нямаше нужда другите изобщо да си правят труда да се показват.

— Защо толкова се забави да вдигнеш телефона? — попита Том, за да прикрие раздразнението си.

— Помислих, че може пак да е сестра ми — отговори Джеф. — Опитва се да ме накара да се прибера и да видя майка ми, преди да умре.

— Ще го направиш ли?

— Не зная — призна след малко Джеф.

— Не й позволявай да ти натрапва някаква вина, човече — каза Том. — Няма за какво да се чувстваш виновен.

— Зная.

— Тя те изостави, човече. Даде те заложник на Злата вещица от запада.

— Явно иска да се извини.

— Глупости. Иска само да те види, за да се почувства по-добре, преди да умре.

— И това го зная.

— Тя е на път за ада, човече. Пътят, застлан с рози. Какво означава това, впрочем?

Джеф се засмя.

— Да пукна, ако зная.

— Жени — изсумтя Том, дръпна от цигарата и издуха голям балон дим, който се изви над главата му като гневен облак. — Почакай така. Трябва да отворя прозореца.

— Какъв прозорец? Къде си?

— В колата ми. — Том си дръпна за последно, отвори прозореца и хвърли горящия фас на земята.

— Не чувам никакво движение.

— Понеже няма такова.

— Къде си?

Том едва не се разхили на подозрителността в гласа на Джеф.

— Никъде по-специално.

— Моля те, кажи ми, че вече не преследваш Лейни.

— Вече не преследвам Лейни — послушно повтори Том.

— Добро момче.

— Не ми се налага — добави Том.