Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Веднага, щом се озоваха на паркинга, Том пусна списанието в близкото кошче.

— Защо го направи? — попита Уил.

— Това е шибано природонаучно списание — изсумтя Том. — И като стана дума, знаеш ли, че броненосците във Флорида страдат от амок?

Джеф се захили.

— Скачай в колата, драко, докато сам не съм те върнал обратно. — Той подхвърли ключовете от колата си на Уил. — Знаеш ли как да стигнеш до вкъщи?

— Нямам идея — заяви Уил.

— Той е безидеен — каза Том и се плъзна на седалката до шофьора в собствената си кола.

— Добре, карай след мен. — Джеф седна зад волана в Импалата на Том и запали. — Мамка му. Знаеш ли, че почти нямаш гориво?

— Не беше моя идея да идвам чак тук. — Том се разхили и не спря, докато Джеф излизаше на заден от тесния паркинг и завиваше по тъмната улица.

— Мислиш, че това е смешно, така ли? — попита Джеф почти задушавайки се от застоялия мирис на цигарен дим. Той свали стъклото на прозореца.

— И ти щеше да си мислиш, че е смешно, човече, ако знаеше какво правя.

— И какво е то?

— Спри колата за момент и ще ти покажа.

— Какво?

— Казвам ти — спри колата.

Джеф спря колата на Том на една пресечка от управлението. Уил тутакси паркира зад тях.

— Нещо не е наред ли? — попита той, като се приближи пеш.

— Погледни под седалката, човече — каза Том на Джеф.

— Какво?

— Погледни под седалката.

Джеф провря ръка под шофьорската седалка и почна да тършува, докато не се натъкна на нещо твърдо и студено. Когато измъкна ръката си, пръстите му стискаха дулото на пистолет.

— Мамка му — възкликна Уил и почувства, че му се повдига.

— Колко яко! — провикна се Том. — Тъпите ченгета ми карат колата по целия път дотук. И дори не я претърсват. Нямат заповед, предполагам. Как ти се струва? Тъпи фашисти.

— Не мога да повярвам — каза Уил. Краката му започваха да се тресат от страх и облекчение едновременно. — Ще ни вкараш всичките в затвора, тъпо копеле.

— Връщай се в колата, Уил — каза му Джеф. — Ще се срещнем в апартамента. — И пусна оръжието в скута си.

— Дай ми го — Том се пресегна.

Джеф му отклони ръката.

— Кой каквото си намери, негово си е — изрецитира той.

Кристин ги чакаше на вратата на апартамента.

— Какво правиш вкъщи? — попита я Джеф, когато тримата мъже влязоха. Той си погледна часовника. Беше преди единайсет часа.

Кристин проследи движението на ръката му.

— Нямаше навалица. Джо каза, че мога да си тръгна по-рано. Това пистолет ли е? — изрече тя на един дъх.

Джеф й го подаде.

— Скрий го някъде — каза, без да й дава обяснения.

— Хей — възрази Том. — Мой си е.

— Не и докато не се научиш на малко самоконтрол.

Том се пльосна на бежовия кожен фотьойл, на който седеше по-рано през деня.

— Голяма работа. Можеш да го задържиш. Имам и други.

Уил отиде в кухнята, наля си чаша вода и я пресуши на един дъх.

— Някой ще ми каже ли какво се случи? — попита Кристин, местейки поглед от пистолета в ръцете си към Джеф.

— Позволи на мен — каза Том и набързо изреди подробностите от последните дванайсет часа. — Знаеш ли, че действително съществува такова нещо като летяща катерица, макар те да не летят наистина, а по-скоро се плъзгат посредством една кожна ципа, раздуваща се над тялото им? — Той се засмя.

— За какво говори, по дяволите? — Кристин попита Уил, който тъкмо влезе отново в стаята.

Уил сви рамене. Чувстваше слабост и приседна на дивана.

— Вярно е — каза Том. — Прочетох го в „Природонаучен алманах“. Някой иска ли бира?

— Барът е затворен — съобщи Кристин. — Виж, Том, имал си доста напрегнат ден. Мисля, че трябва да си идеш вкъщи и добре да се наспиш.

Том неохотно се изправи на крака.

— Наистина ли няма да ми върнете пистолета? — Той протегна ръка към Кристин.

— Няма начин — Джеф застана между тях.

— А-ах — изстена Том. — А тази нощ наистина ми се искаше да убия някого.

— Просто стой настрани от Лейни — предупреди го Джеф.

— Какво ще кажеш да убием добрия доктор вместо това?

— Какво? — едновременно попитаха Джеф и Уил.

— Какво? — попита и Кристин само миг след тях.

— Сузи Нара си има съпруг. Явно е някаква голяма клечка, доктор в „Маями Дженерал“.

— Името му случайно да не е Дейв Бигълоу? — попита Кристин и тримата мъже обърнаха глави към нея. Тя със затаен дъх бръкна в джоба на късата си черна пола и измъкна визитката на Дейв.

— Откъде взе това? — попита Джеф, взе картичката и набързо я разгледа.

— Той беше в бара тази нощ — обясни Кристин, усещайки пулса си да се ускорява. — Сваляше ме.