Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Какво става? — попита тя.

— Трябва да вървя.

— Какво искаш да кажеш? Едва шест и половина е. — Тя проследи с поглед как той отива към банята и отваря вратата. — Кой беше на телефона?

— Лари. Имал махмурлук. Помоли ме да поема клиента му в седем часа.

— Мислех, че Лари не пие — каза Кристин.

— Предполагам, че не го прави често. Както и да е, казах, че ще отида. — Джеф прекоси тесния коридор, влезе в банята и затвори след себе си.

Няколко секунди по-късно Кристин чу душа. Поколеба се дали да не стане, да налее на Джеф чаша портокалов сок и може би даже да му направи закуска, но бързо се отказа. Джеф трябваше да побърза, за да стигне до салона преди седем часа, пък и кой има апетит толкова рано сутринта? След няколко минути го чу да си мие зъбите, а после и тихото бръмчене на електрическата му самобръсначка. След още няколко минути той се върна в спалнята и приятната миризма на прясно изкъпаното му тяло изпълни стаята като нежна мъгла. Усети го да ходи на пръсти покрай леглото и отвори очи само толкова, колкото да види как нахлузва дънките, които бе носил през последните няколко дни, само за да ги събуе набързо и да ги пусне на пода, след което отвори гардероба и измъкна друг чифт. Обу ги, напъха се в чиста черна тениска, пъхна мобилния си телефон в задния джоб, заобиколи от другата страна на леглото и се надвеси над нея. Кристин си помисли, че ще я целуне за довиждане и леко изви тялото си към него, но вниманието му бе насочено към нощното шкафче до нея. Видя го как отваря най-горното чекмедже и пъха пръсти вътре.

— Какво правиш? — сънено измърмори тя и се сети за пистолета на Том, скрит в дъното на чекмеджето. Това ли търсеше?

— Нищо. Всичко е наред — прошепна той. Дъхът му ухаеше на паста за зъби и вода за уста. Затвори чекмеджето и се изправи. — Извинявай, ако съм те разбудил.

— Не си.

— Заспивай пак.

— Ще ми се обадиш ли по-късно?

— Със сигурност. — Джеф се отправи към коридора. — Приятен ден.

— И на теб. — Кристин почака Джеф да излезе, тогава седна в леглото, борейки се с желанието си да провери съдържанието на чекмеджето. Искаше ли наистина да знае, дали пистолетът все още е там? Колкото по-малко зная, толкова по-добре за всички, реши тя, заслушана в разговора на Джеф с брат му в другата стая.

— Кой се обади толкова дяволски рано? — с дрезгав от съня глас питаше Уил. Представи си го как седи на дивана, гол до кръста, с усукано около тялото си одеяло, а косата му е очарователно разчорлена.

— Шефът ми има махмурлук — обясни Джеф. — Помоли ме да отида по-рано.

— Много любезно от твоя страна да се съгласиш.

— Такъв съм си — господин любезност.

— Ще се видим по-късно.

Звукът от отваряне и затваряне на входната врата на апартамента.

Кристин погледна към телефона, чудейки се, кой в действителност бе позвънил в шест и половина сутринта. Знаеше, че не бе Лари. Шефът на Джеф беше обсебен маниак тема здраве и никога не докосваше алкохол. Пък и кога друг път Джеф й бе пожелавал „приятен ден“? Пренебрегвайки тънкия гласец в главата си, който я предупреждавате да стои настрана, тя взе телефона и набра звезда-69.

— Последният номер, който ви е търсил, е… — осведоми я в следващия миг автоматичният запис и издърдори поредица от цифри.

В продължение на няколко секунди Кристин притиска телефона до голите си гърди, после го сложи на поставката му. Мъчейки се да овладее бързото биене на сърцето си, тя легна, сви се на кълбо и се опита отново да заспи.

Джеф пъргаво премина по външния коридор и се спусна по трите крила на стълбите към гаража, където виненочервеният му Хюндай бе паркиран до Волвото на Кристин. Какво ли би казал брат ми, ако знаеше къде отивам всъщност, мислеше си той и се зачуди откога бе почнал да се притеснява за чувствата на брат си. И защо беше излъгал Кристин? Едно от хубавите неща в тяхната връзка бе, че никога не изпитваше нужда да я лъже за каквото и да било. Какво се бе променило? Какво беше по-различно сега? За нейно добро ли бе проявил неискреност или за свое? Отключи колата и седна зад волана.

— Хей, това не бе моя идея — заяви на отражението си в огледалото. Но продължаваше да изпитва неприятното и неочаквано чувство на вина, надигащо се в стомаха му. Трябва да е просто от глад, каза си. Чаша кафе и малко бекон с яйца щяха да оправят работата.

Извади телефона от джоба си и се обади в салона. Не отваряха преди седем, а все още беше седем без пет, така че се надяваше да се включи автоматичният секретар. Вместо това обаче на третото позвъняване вдигна Мелиса.