Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Сузи бръкна в чантата си, извади ключовете и ги насочи напред, без да спира отривисто да крачи към колата си. Дишането й бе накъсано, очите й нервно се озъртаха във всички посоки да зърнат червения Корвет на Дейв. Не го видя, но това не означаваше, че не бе там. По дяволите, защо бе паркирала толкова надалеч?

Чу как стъпките зад гърба й внезапно се ускориха. Раменете й се сковаха, подготвяйки се автоматично за яростните удари на Дейв по гърба й. Дали щеше да дръзне да я нападне тук, посред бял ден, на публично място? Или щеше просто да я хване за ръката, да се усмихне и да промълви: „Здравей, скъпа“, докато я избутва към колата й, да почака да стигнат на безопасно място в дома им и чак тогава да я пребие до кръв?

Тя едва не се разсмя. Кога ли изобщо домът й е бил безопасно място? Почувства лек вихър в гърба си, някакво потрепване във въздуха, после тежестта на длан, поставена на рамото й.

— Не, моля те — проплака тя и докато се обърне, очите й се бяха налели със сълзи.

— Извинете — побърза да каже жената. — Не исках да ви стряскам. Мисля, че изпуснахте това.

— Какво? — Сузи трябваше да премигне няколко пъти, преди чертите на Дейв да се изтрият от лицето на ниската възрастна жена, застанала пред нея.

— Не бихте искали да я изгубите — каза жената и сложи в ръката й нещо. — Не и с всичките тези кражби на самоличност напоследък. Ваша е, нали? Сигурна съм, че я видях да пада от чантата ви.

Сузи се втренчи в малката снимка. Беше нейната снимка върху шофьорската й книжка, която навярно бе изпаднала от чантата й, докато ровеше за ключовете.

— Аз съм — потвърди тя, макар че трудно разпозна лицето без синини и със самоуверен поглед. — Благодаря ви.

— Приятен ден — пожела й жената, отправи се към един черен Акорд, паркиран през няколко места от нейната кола и несръчно се качи.

— И на вас също — тихо рече Сузи и върна книжката в чантата си. Огледа бетонния под на паркинга за още нещо, което може да бе загубила по пътя си. — Коя си ти, впрочем? — попита отражението си в огледалото на колата след няколко секунди. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Включи двигателя, огледа се във всички посоки за някакви следи от Дейв, не видя никакви и излезе на заден ход от тясното пространство.

Което нищо не означава, даде си сметка, щом се измъкна на улицата. Би могла да види Дейв само ако и когато той пожелае това. За разлика от Том, Сузи знаеше, че ако Дейв я следи, тя нямаше да разбере, докато не станеше прекалено късно.

Погледна часовника си. Почти два часа. Какво ли целеше Дейв с това, че нямало да се прибере преди седем? Дали не планираше някаква изненада? Нещо, с което да се компенсира за свирепия побой, нещо, с което да я увери в любовта си? Когато току-що се бяха оженили, когато тя все още бе достатъчно наивна да си мисли, че извиненията му значат нещо, когато той все още си даваше труда да прикрива насладата си от тормоза над нея, често носеше вкъщи малки подаръци — някое антично бижу, на което тя се бе възхитила на витрината в магазина; шоколадово великденско яйце с пълнеж от ванилов крем и лепкав лимонов сироп по средата, който обожаваше; последният роман на Нора Робъртс. „Толкова съжалявам“ — казваше и обещаваше, че няма да се повтори никога вече. — „Знаеш, че никога не съм искал да те нараня.“

Вече никога не казваше, че съжалява. Напротив, тя бе тази, която постоянно се извиняваше. Как беше станало така? Кога беше станало? Кога бе почнала да поема върху себе си вината за онова, което той й причиняваше? Откога неговият нрав бе станал нейна отговорност?

Как можа да допусне да се случи? Тя, която знаеше всички отговори, която открито бе презирала и ненавиждала собствената си майка, заради приемането на същия тормоз, тя, която се кълнеше, че на нея това никога няма да й се случи, която се мислеше за толкова умна, твърда и овладяна, а всъщност се бе оказала бледо графично копие на майка си и графитът си личеше в синьо-черните синини по лицето й.

Някъде бе чела, че хората избират онова, което им е познато, че търсят определен модел, независимо колко е неразумен и гнусен, преповтарят го често в своя вреда, тъй като подсъзнателно така им е по-удобно. Защото знаят какво да очакват.

Знаеш, друг път, помисли си тя.

През цялото ли време подсъзнанието й е знаело що за човек е Дейв Бигълоу? Беше ли се омъжила за него, разбирайки кой е той, какъв е, но все пак се бе преструвала, че не знае, и си бе внушавала, че ако тя е достатъчно добра, достатъчно мила и старателна, достатъчно жена, достатъчно не като майка си, би могла да го промени, би могла да пренапише тъжната семейна история и да постигне хепиенд? Така ли бе заблудила самата себе си?