Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Винаги ли нахлуваш така? — попита, щом отвори вратата.

Том диво размахваше ръце във всички посоки едновременно.

— Къде е Джеф?

— Във фитнеса.

— Мамка му. Разбира се, че е във фитнеса. Къде другаде да бъде? Мамка му — повтори той.

— Проблем ли има? — с нежелание попита Уил.

— Кристин вкъщи ли е? — Том погледна към спалнята.

— Тича по задачи — побърза да отговори Уил, готов да се метне между Том и спалнята, ако той бе направил и една стъпка в тази посока.

— Значи, тук си само ти. Това се опитваш да ми кажеш.

— Не се опитвам да ти кажа нищо.

— О, човече. Не и ти — силно изръмжа Том. — Днес чух достатъчно такива лайна от Лейни.

— Не разбирам за какво говориш.

— Тази сутрин Лейни отиде да се види с адвокат.

— Съжалявам — каза Уил, макар изобщо да не му пукаше. Искаше просто Том да се махне от апартамента, така че да може отново да се целува със Сузи.

Том се пльосна в кожения фотьойл срещу дивана, протегна дългите си крака пред себе си, сякаш нямаше намерение да ходи никъде. Посочи чашата на пода.

— Какво пиеш?

— Вода.

— Имаш ли нещо по-силно?

— Не е ли малко рано?

— Ти кой си — майка ми ли?

— Мисля, че в хладилника има някаква бира.

— Звучи добре — заяви Том, без да мръдне.

Уил отиде в кухнята, мислейки си за Сузи в спалнята. Колко ли щеше да чака? Кога ще да изгуби търпение и ще хукне към къщи при доктор Дейв? Отвори вратата на хладилника, намери бутилка „Милър“ светло, отвори я и я отнесе във всекидневната.

— Какво? Без чаша? — възкликна Том.

— Наздраве.

Том надигна бутилката до устните си.

— И така става. — Той отметна глава назад и отпи голяма глътка. — Така е по-добре. Ама че сутрин беше.

— Виж, имам малко работа.

— И какво те спира?

Уил се отпусна на дивана, без да каже нищо. Допивай си бирата и се махай, по дяволите, говореха очите му.

— Знаеш ли какво ми каза тая кучка? — попита Том. — Каза, че трябвало да плащам издръжка за децата. Тя взима децата, обаче аз трябва да плащам за издръжката им.

— Те са твои деца — напомни му Уил.

— По-скоро ще гния в затвора до края на дните си, но няма да й дам и една шибана стотинка.

Направи го, мълком каза Уил.

— Не трябва ли да си на работа? — попита на глас.

— Ще напусна шибаната работа. Ако Лейни си мисли, че ще получава половината от заплатата ми, ще трябва пак да си помисли.

— Това звучи малко като да си отрежеш носа, за да подразниш лицето си, а? — каза Уил, за което моментално съжали.

— Какво?

— Нищо.

— За какво говориш — да си отрежа носа, за да… какво?

— Да си отрежеш носа, за да подразниш лицето си — повтори Уил. — Майка ми обичаше да казва това.

— Вярно? Наистина звучи като от устата на Злата вещица. Така я наричахме двамата с Джеф, да ти кажа. Злата вещица от Западно Бъфало.

— Зная само, че и тя никога не ви е била голям фен.

Том сви рамене и отпи наново от бирата си.

— Сякаш ми пука. Кога се връщаш, впрочем? Сигурен съм, че на Злата вещица й липсва златното момче.

— Не съм решил още.

— Не бива да злоупотребяваш с гостоприемството, братле. Нали знаеш какво казват за гостите? — Уил не отговори, затова Том продължи: — Те са като рибата. Минат ли три дена и почват да смърдят.

Уил отново премълча. Чудеше се какво ли прави Сузи, дали слуша този разговор. Мислеше си колко е мека кожата й, как чисто ухаеше косата й на плодове, какъв лек ментов вкус имаха устните й.

— Трябваше да я видиш, човече — смееше се сега Том. — Както си беше там, с глава в мивката и мокра коса…

— За какво говориш? — нетърпеливо попита Уил.

— Говоря за Лейни. Във фризьорския салон. Тази сутрин — ядосано отговори Том, сякаш Уил бе длъжен да знае това.

— Мислех, че е ходила при адвокат.

— Първо беше при адвокат, после отиде във фризьорския салон — видимо се наежи Том. — Не й хареса, че се появих там, казвам ти. Изнерви се, предупреди ме да не правя сцени, сякаш е моя вината, че всичко това се случва, като че ли не е тя тази, която взе децата и ме напусна. Така че, малко се посдърпахме и изведнъж се явява Дони Озмънд и ми казва, че трябва да си вървя.

— Дони Озмънд?

— Да бе, тъпанар. Все едно Дони Озмънд ще отиде във фризьорския салон на Лейни. Ти да не си малоумен? Казах го фигуративно.

Фигуративно, помисли си Уил, мъчейки се да намери смисъл в разговора.

— Добре, значи не е минало добре.

— Тъпият педал извика ченгетата.

— И ти, естествено, дойде тук — заключи Уил.

— Първо пообикалях с колата и се помъчих да се поуспокоя. Маями, човече. Като нищо, можеше да е и центърът на Хавана. Казвам ти, чужденците ни превземат. Сто на сто, кубинките носят минижупи, вместо бурки, а паелята със сигурност измества, каквото там ядат в Афганистан, обаче в крайна сметка всичко се свежда до едно. Съвсем скоро тази страна няма да е нищо повече от море кафяви лица. Лейни ми каза веднъж, че чела, как до края на следващото десетилетие белите хора ще са малцинство. Мамка му — каза той и довърши бирата си. — Трябваше просто да я застрелям, човече. Трябваше да й забия един между свинските очички. Да й пръсна тъпия мозък по грозните сини мивки и въртящите се кожени столове. — Той се разкикоти и измъкна пистолета изпод ризата си.