Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Какво стана?

— Той замина за Маями, след два семестъра напусна колежа, записа се в армията, после стана персонален треньор. Поддържа връзка със сестра си Ели — обясни Уил, отговаряйки на въпроса, изобразен на лицето на Сузи. — Благодарение на нея разбрах къде да го намеря.

— Затова ли си дошъл тук? За да получиш опрощение?

— Не съм сигурен защо дойдох.

— Говорил ли си за това с Джеф?

— Какво има да се казва, което той вече да не знае?

— Че съжаляваш — отговори Сузи.

— Знаеш ли, аз го боготворях — продължи Уил, сякаш в паметта му се бе отворила някаква клапа и бе безсилен да я затвори. — За мен беше като бог. Той бе всичко, което исках да бъда. И всичко, което не бях. Красив, харизматичен, атлетичен, талантлив. Момичетата не можеха да се отлепят от него. Само да си мръднеше малкия пръст и те се втурваха. Аз също. Като малък все тичах след него, което напълно го подлудяваше. Крещеше ми да изчезвам, наричаше ме нещастник и загубеняк, а аз само се радвах на всичката тази ярост. Защото все пак бях привлякъл вниманието му. Колкото той ме мразеше, толкова аз го обичах. Само дето и аз го мразех. Мразех го, задето бе всичко онова, което знаех, че аз никога няма да бъда, мразех го, защото не ме обичаше. Мамка му — изруга Уил, почувствал как очите му неочаквано се изпълват със сълзи.

Сузи протегна ръка към неговата.

— Мисля, че трябва да му кажеш.

От докосването й по цялата му ръка до рамото преминаха тръпки.

— Аз мисля, че ти трябва да напуснеш съпруга си.

Тя се засмя. И отново ъгълчетата на устните й се извиха надолу, вместо нагоре.

Усмихни се, скапаняко , сякаш му казваше и в същия миг в чантата й зазвуча мелодията на „Ода на радостта“.

— О, Боже! Това е Дейв. — Тя бързо извади мобилния си телефон от платнената чанта. — Трябва да вдигна.

— Искаш ли да ида в кухнята?

Тя поклати глава и положи телефона в скута си.

— Искам да ме целунеш — каза. — Като онази нощ.

В следващия миг вече бе в ръцете му, устните му нежно докосваха нейните, боейки се да окаже какъвто и да е натиск върху наранената й уста.

— Не се безпокой — прошепна тя. — Няма да се счупя.

Уил я целуна отново, този път по-силно и по-дълбоко. Но встъпителните тонове на „Ода на радостта“ пак си пробиха път между тях.

Сузи неохотно се откъсна от обятията на Уил, въпреки че той продължаваше да я държи здраво. Тя се усмихна с тъжната си усмивка и вдигна телефона.

— Здравей — каза.

— Къде си? — Уил чу властния въпрос на Дейв. — Защо толкова се забави да вдигнеш?

— Тъкмо влизам в супермаркета — излъга Сузи. — Не успях веднага да си намеря телефона.

— Сигурна ли си, че си именно там?

Очите й се стрелнаха към прозореца, сякаш Дейв можеше да е застанал отвън и да се взира вътре. Уил скочи на крака, отиде до вратата, отвори я, направи няколко крачки по външния коридор и се върна, клатейки глава, уверявайки я, че там няма никой.

— Разбира се, че съм сигурна. Мислех да наготвя пиле със сос „Къмбърленд“ за вечеря, а нямахме боровинково сладко, затова…

— Днес може малко да закъснея — прекъсна я той.

— Някакъв проблем ли има?

— Вечерята да е готова за седем часа.

Телефонът замлъкна в ръцете й.

Сузи го върна в чантата си. Няколко секунди остана съвършено неподвижна, с наведена глава и дъх, застинал в дробовете. Когато отново вдигна глава, погледът й бе ясен и някак предизвикателен.

Тя погледна Уил.

— Имам време до седем часа — каза тя.

— Моля те, Том — говореше Лейни, протегнала ръце пред гърдите си, сякаш искаше да го задържи на разстояние. — Не прави сцени.

— Кой прави сцени? — попита Том и обходи с поглед задната част на салона, като че ли там можеше да има някой, който създаваше безредици. Обърна се към младия мъж, чиито ръце още бяха целите в пяна. Черните му очи бяха толкова разтворени, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Ти трябва да си Донатело. Аз съм Том, съпругът на Лейни. — И му протегна ръка.

Младежът предпазливо я стисна, без да казва нищо.

— Това е Карлос — обясни Лейни. — Той мие косите. Не говори много добре английски.

— В такъв случай, vamanos, Карлос — презрително каза Том.

Карлос погледна към Лейни.

— Всичко е наред — успокои го тя и кимна.

— Какво — трябва ми разрешението му, за да говоря с жена си ли?

— Какво искаш, Том? — попита Лейни с тих и презрителен глас. В това време Карлос изчезна покрай извитата стена предната част на салона.

Том забеляза, че страхът бе почнал да се изпарява от тъмните й очи, и сви юмруци от разочарование. За каква се мислеше, по дяволите? Забеляза мократа й коса, полепнала по скалпа като шапка за баня, подчертавайки широкия нос. Едва ли може да се нарече красавица, мислеше си той, докато тя отмяташе косата от лицето си и обираше стичащата се сапунена вода от страните си, сякаш разбрала мълчаливата му оценка. Кое й даваше правото и куража, да се държи толкова високомерно и властно, да си мисли, че е много по-добра от него?