Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Нищо не ми дължеше. Беше просто любезна.

— Любезна? В какъв смисъл?

— В смисъл, че се съгласи с Кристин, че откликна на нашия бас.

— Видя ми се забавно. — Сузи се усмихна, ъгълчетата на устните й се извиха надолу, вместо нагоре. — Прекарахме приятно, нали?

— Да — съгласи се Уил.

— Знаеше ли, че приятелят ти ще ме проследи до вкъщи?

— Какво? Не — бързо отговори Уил. — И не ми е приятел.

— Радвам се.

— Той е идиот — каза Уил. — Истински откачалник. Явно ни е следил цялата нощ.

— Много лошо, че не му показахме нещо повече.

Очите на Уил се стрелнаха към нейните, въпреки че не можеше да види зад тъмните очила. Какво говореше тя? Че съжалява, задето се е отдръпнал само след една целувка? Че е искала нещо повече и това е истинската причина да дойде тук: не да се извинява, задето не му бе казала, че е женена, а понеже съжалява, че не са продължили? Само да можех да видя очите й, помисли си той и му се прииска да познаваше жените по-добре. Ако някой вълшебен дух внезапно се появи и ми предложи да ми изпълни едно желание, това ще си поискам, каза си, като си спомни вица, разказан от Джеф в бара.

— Защо не ги свалиш? — попита накрая и се пресегна за очилата й.

Тя се дръпна назад.

— Може би е по-добре да остана с тях.

— Защо? — Уил нежно ги издърпа от лицето й. — О, Господи — възкликна той и очилата паднаха в скута му, а погледът му обходи многобройните синини по иначе бледото лице на Сузи. Те пулсираха насреща му като диско светлини — тук завяхващо лилаво, там тъмножълто. — Той ти е причинил това — заяви, без да е нужно да му се казва.

— Не. Паднах.

— Не си паднала.

— Стана инцидент с кучето на съседите. Краката ми се оплетоха в каишката.

— И на Джеф ли каза това?

Тя наведе глава.

— Той също не ми повярва.

Пръстите на Уил трепереха, когато се пресегна да докосне страната й.

— Как може някой да направи това?

— Няма нищо. Добре съм.

— Вината е моя — каза той.

— Няма нищо общо с теб.

— Ако не се бяхме появили пред прага ти като някакви тъпи тийнейджъри…

— Не би имало значение.

— Какво говориш?

— Нищо.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти е причинявал това и преди?

— Аз съм си виновна — настоя Сузи.

— Как така?

— Аз го предизвиках.

— Ти си го предизвикала — невярващо повтори Уил.

— Изобщо не трябваше да идвам в „Дивата зона“. Знаех колко е рисковано.

— В какъв смисъл „рисковано“?

— Баровете са абсолютно забранени, когато Дейв го няма.

— Какво?

— Обикновено, когато Дейв е на конференция извън града, аз ходя с него — обясни тя, говорейки повече на себе си, отколкото на Уил, сякаш се опитваше да разбере какво се бе случило. — Но този път той каза, че щял да бъде много зает цялата седмица със срещи и лекции — той е лекар, — и нямало смисъл цяла седмица да стоя съвсем сама в хотелската стая, че било по-добре да си остана вкъщи и да се погрижа за някои неща в дома ни. Пък и аз винаги толкова се отегчавам на тези медицински събирания. Наистина чаках с нетърпение да ми остане време за самата мен, да се разхождам по плажа, да обиколя онези симпатични магазинчета покрай океана. Изобщо не трябваше да ходя в „Дивата зона“. Със сигурност поне, не трябваше да ходя повече от веднъж. Не зная какво съм си мислела. Предполагам — че Дейв няма да разбере. Не се очакваше да се върне до събота. Но той си тръгнал веднага след последната среща в петък вечер, карал по целия път от Тампа, без да спира, само за да бъде с мен. Само че, аз не бях там.

— Беше с мен — констатира Уил, чувствайки как му прималява. След като я бе оставил, той се бе върнал вкъщи. Беше спал на същия този диван и бе сънувал дълги, меки, нежни целувки, докато тя е била пребивана до кръв.

— Не съм се забавлявала така от не знам колко време.

— Не разбирам. Защо си с него? Нямате деца. Нали? — смутено попита Уил, осъзнавайки колко малко знае за нея.

Тя се засмя. Усмивката й подчерта една малка драскотина в ъгълчето на горната устна, която той дори не бе забелязал досега.

— Не, нямам деца. Също така нямам и избор.

— Разбира се, че имаш избор — възрази Уил. — Можеш да го напуснеш, да съобщиш в полицията, можеш…

— Не мога — каза простичко тя.

— Защо не?

— Той ще ме убие — отговори с ще по-голяма простота.

— Не, няма. Той е просто един побойник, един…

— Ще ме убие — повтори тя. — Моля те. Не мога да остана още дълго. Може ли да поговорим за нещо друго?

— Искаш да говорим за нещо друго? — безпомощно попита Уил. Виеше му се свят.