Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Ще пия кока-кола — заяви той.

— Имаме само „Пепси“.

— Тогава ще пия „Пепси“.

— Диетична или обикновена?

— Диетичната не е полезна. Съдържа нещо, което ти обърква мозъчните вълни — каза Том. Лейни му бе съобщила това.

Вики Лин тъпо се взираше в него.

— Обикновена — каза той.

— Малка, средна или голяма?

— Ебаваш ли се с мен?

Вики Лин примигна веднъж, два пъти, три пъти.

— Малка, средна или голяма искате? — повтори тя, примигвайки по веднъж на всяка опция.

— Голяма.

— Това ли е всичко?

— Така мисля. — Том надзърна през рамо към почти празното помещение. Сепарета с найлонова тапицерия — само едно, от които заето, — ограждаха двете стени, отгоре на всяка от пластмасовите масички имаше по един малък джубокс. Стените бяха украсени със стари рокендрол сувенири: нотни листа, афиши за концерти, древни снимки на „Бийтълс“, Джанис и Грейтфул Дед. Два плаката на Елвис се взираха един в друг от двата срещуположни края. На единия той бе млад, красив и облечен от глава до пети в черна кожа. На другия беше по-стар, подпухнал и носеше бяло сако, обсипано с мъниста и допълнено с подобна наметка.

Мъртъв на четирийсет и две, помисли си Том.

— Да живее кралят — вдигна наздравица той, щом Вики Лин се върна с напитката му.

Тъкмо се канеше да отпие, когато забеляза Лейни да излиза от розовата сграда. Скочи от стола си, преобърна си чашата и сладката кафява течност се разля по тезгяха и покапа по пода.

— Мамка му — изруга и се втурна към изхода.

— Хей, почакай — викна след него Вики Лин. — Дължиш ми четири долара.

— Четири долара за кока-кола, която дори не съм пил?

— „Пепси“ — поправи го Вики Лин.

— Четири долара — ядосано измърмори Том и затършува в джоба си за дребни. — За едно проклето „Пепси“.

— Вие поискахте голямо.

— Мамка му — изруга отново, като не намери банкнота по-малка от десет долара. Бутна я към Вики Лин, без да откъсва поглед от Лейни, която вървеше към паркинга в края на улицата, с високо вдигната глава и твърда походка. От какво, по дяволите, бе толкова въодушевена? Той потупа с пръсти по тезгяха, чудейки се, дали Лейни ще забележи колата му, паркирана две редици зад нейната. — Не можеш ли да побързаш с това ресто?

Вики Лин се носеше към касовия апарат, сякаш газеше в меласа.

— Виж, бързам. — Мина му през ума да стреля в краката й, както правеха в старите уестърни, които понякога гледаше по телевизията. Това щеше да я накара да затанцува. Да се поразмърда, помисли си, докато я гледаше как отваря касата и педантично брои рестото.

— Остави — викна, изгубил търпение, изскочи от закусвалнята и хукна надолу по улицата към паркинга, проправяйки си път в горещината, сякаш бе твърда стоманена врата. Лейни сигурно вече бе преполовила щата.

Типично за Лейни, каза си той. Беше я чакал, колко време? Цял проклет час и половина? И тогава, точно когато решава да си почине няколко минути и да пийне „кола“ — „Пепси“ — тя решава да си покаже физиономията. Сякаш знаеше, че той е там. Сякаш бе програмирала цялата проклета работа.

Той стигна до паркинга. Раираната синя риза на гърба му бе просмукана от пот. Белият Сивик на Лейни бе втори на опашката пред кабинката на пазача. Някаква жена в червен Мерцедес тършуваше в чантата си и жестикулираше, сякаш си бе изгубила билета. Каквато и да бе причината за забавянето, Том бе благодарен за него. То му даде възможност да се прокрадне до колата си, без да изпуска Лейни от очи. След няколко минути вече бе по следите й, като внимаваше да стои на няколко коли разстояние зад нея. Ставам все по-добър в това, помисли си.

Коремът му изкурка, напомняйки му, че бе почти обяд, а той не бе ял от рано сутринта. Навярно щеше да убеди Лейни да му позволи да я заведе на обяд, на някое хубаво място, може даже и скъпо. Нещо като „Лилавият делфин“. Лейни обожаваше морска храна и макар на него да не му бе любима, там вероятно правеха и хамбургери. А Кристин казваше, че приготвяли и най-хубавата „Пина колада“ в града, макар да не мислеше да казва това на Лейни. Тя никога не е била голям фен на Кристин. „В нея просто има нещо, на което не вярвам“ — казваше.

В нея със сигурност има нещо, помисли си Том, но побърза да избута Кристин от съзнанието си. Не е време да мисля за други жени, напомни си той. Трябваше да се съсредоточи върху Лейни.

Може следващият път, когато тя спре на червено, той да спре зад нея и да й предложи обяд. Тя все се оплакваше, че не ходят никъде, че не я води на хубави места. Сега бе неговият шанс да й демонстрира обратното, да й докаже, че може да бъде толкова романтичен и загрижен, колкото и всеки друг.