Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Как ще наречеш сто адвокати на дъното на океана? — попита на глас Том, крачейки напред-назад из тясното пространство. — Начало! — провикна се той, ухили се на собствената си шега и се зачуди, дали някой го е чул. Мястото изглеждаше пусто. Вляво от него имаше асансьор, а отзад стълба, но никой не ги бе ползвал, откакто бе пристигнал. — Бизнесът явно процъфтява — измърмори Том, мислейки си, че би могъл да почне от най-горния етаж и да върви надолу. — Здравейте господа Полак, Шпитцър, Уолтън, Теперман и Роуи. Поздравления госпожи Лаш, Картър и Крофт. Някой от вас, юридически копои, да е виждал бъдещата ми бивша жена? — Отново се ухили. Чудеше се колко ли време щеше да му отнеме да я открие. Със сигурност не повече от единия час, който вече бе изгубил да я чака долу.

Защо никой от тези големи клечки, адвокатите, не си бе споменал специалността, мамицата им? Със сигурност имаха такава. Толкова ли щяха да се счупят, ако дадяха малко пояснение? Например „Ланг, Кънингам“, Семейно право? Или „Сам Брайсън“, Специалист по разводи? Нещо — какво да е, — което да му даде ключ, да го упъти в правилната посока. Не, така би било твърде лесно.

А Лейни нямаше намерение да го облекчава.

Не че някога го е правила.

— Изобщо не трябваше да се забърквам с нея, на първо място — измърмори Том. Джеф го бе предупреждавал, казал бе, че е пиявица, а той заслужава нещо по-добро. Само че „по-доброто“ обикновено се свеждаше до някоя от изоставените любовници на Джеф, а Том се бе уморил цял живот да получава само втора употреба — първо от гардеробите на братята си, после от леглото на най-добрия си приятел. Искаше жена, която да не му се дава с предварителния печат за качество на Джеф и едно от нещата, които най-много харесваше в Лейни бе, че тя като че ли изобщо не се бе подала на неговия чар. „Просто не разбирам за какво е цялата тази суетня“ — бе казала една нощ, скоро след като бяха тръгнали заедно, и Том моментално се бе влюбил.

Разбира се, беше я разлюбил още по-бързо. Просто като я видя през очите на Джеф — „Господи, човече, тя дори не е хубава. Очичките й са малки като зрънца, а носът твърде голям за лицето й. Плюс това, човече, краката й са като кегли. Заслужаваш нещо по-добро.“ — и това бе достатъчно да угаси напълно и бездруго охладнелите му страсти. Само че дотогава вече беше твърде късно. Лейни бе забременяла и го притискаше да се оженят. Беше я оставил да го убеди, че след Афганистан ще има нужда от малко стабилност. Позволи ми да се грижа за теб, настояваше тя. Защо не, бе решил той. Заслужаваше някой да го погледа малко. По-късно винаги можеше да се разведе.

В такъв случай, защо сега, когато това изглежда се случваше, бе толкова разстроен?

Защото никой не напуска Том Уитман, отговори си сам.

— Аз решавам кой ще си ходи и кога — обяви пред указателя на адвокатите. Спомни си за „Коръл Гейбълс“. Този задник, мъжът на Сузи. „И гледайте друг път да не Ви хващам в този квартал, момчета“ — беше ги предупредил. На кого, по дяволите, си мислеше, че говори? — Аз решавам кой какво ще прави — изрече Том. — Аз решавам как. Аз решавам кога. — Питайте само оная малка кучка в Афганистан.

Разбира се, заради тая курва едва не го хвърлиха в затвора. Том си припомни обвиненията, разследването в продължение на седмици, съвсем реалната опасност да го затворят. Най-накрая армията реши да не се стига до съд, а вместо това предпочете да го качи на кораба за вкъщи. След като почти две години си бе рискувал живота на предната линия, две години, през които яде пясък и гледа как умират негови приятели, а молитвите му се бяха свели до едно простичко желание — Моля те, нека се върна у дома с крака, — най-безцеремонно го бяха изритали по задника. Уволнен и разжалван. Това бе благодарността, която получи.

Точно, както стана с Лейни.

Още едно уволнение и разжалване. Постъпи с нея, както трябва, а сега тя се опитваше да гепи онова, което по право бе негово — децата му, къщата му, начинът му на живот. Това ли искаше? След почти пет години заедно, наистина ли очакваше той просто така да си отиде? Е и, какво ако родителите й притежаваха къщата? Това бе просто техническа подробност. Тя си оставаше съпружеският им дом. Неговият дом. И Канди и Коуди си бяха неговите деца. Лейни наистина ли си мислеше, че може просто да си тръгне от него и той ще се предаде без бой? По дяволите, ако тя искаше бой, той щеше да й покаже битката на живота й.

Вратите на асансьора внезапно се отвориха и отвътре излезе някаква жена. Беше руса, на средна възраст и с костюм, въпреки жегата. В едната си ръка държеше цигара, в другата запалка, готова да запали веднага, щом се покаже навън.