Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Извинете, мадам — каза Том и толкова рязко се втурна напред, че жената едва не изпусна цигарата си. — Вие адвокат ли сте?

Жената го погледна предпазливо.

— Да. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся Лейни Уитман.

— Лейни…?

— Уитман.

— Не мисля, че зная това име. В коя фирма работи?

— Не работи. Тук е, за да се срещне с някого.

Сега жената изглеждаше объркана.

— Съжалявам. Няма как да зная…

— Можете ли да ми кажете кои фирми са специализирани по разводите? — попита Том, докато жената отстъпваше към вратата.

— Мисля, че Алекс Торес се занимава с разводи, а „Мишу, Брънтън, Бърнбаум“ имат отдел по семейно право. Може и Стюарт Локаш да поема бракоразводни дела. Не съм сигурна, наистина. — Тя бутна вратата и излезе на улицата, погълната от ослепителната светлина.

Вълна горещ въздух обля лицето на Том.

— Алекс Торес от „Торес, Салдана и Мендоза“, предполагам. Апартамент 103. — Реши, че може да почне оттам, втурна се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и след няколко секунди отвори вратата към първия етаж.

Коридорът, който го посрещна, бе широк, застлан със сребристосин килим. Тръгна по него, подмина офисите на „Лаш, Картър и Крофт“; „Блейк, Фелдър и синове“ и „Ланг, Кънингам“, и спря пред затворената двойна врата на апартамент 103. Може би трябваше да си сложа вратовръзка, мина му през ума, напъха ризата си в дънките и потупа пистолета, втъкнат под катарамата, за да се увери, че е скрит добре. После сграбчи месинговата топка на тежката дървена врата и я отвори.

Не бе сигурен какво очакваше да види, но каквото и да бе, не беше това. Нали уж адвокатите трябва да са богати? Не се ли очакваше да работят в просторни помещения с впечатляващи гледки? Не се ли предполагаше, че имат красиви мебели и добре облечени секретарки, както и убийствено красиви рецепционистки, чакащи да му предложат толкова нужното кафе? Вместо това, Том видя възрастна испаноезична жена зад най-обикновено бюро до банална бежова стена, а зад нея се простираше редица затворени врати на кабинети.

— Мога ли да ви помогна? — учтиво попита тя.

— Тук съм, за да се видя с Алекс Торес. — Тя сигурно му е майка, помисли си Том.

— Боя се, че господин Торес днес не е тук. Имате ли уговорена среща?

— Не. — Том не помръдна.

— О. Ами, добре тогава, може би ще намеря друг да ви услужи.

— Може би — повтори Том с прекомерно любезничене. Тя пък откъде се бе научила да говори по този начин? — Търся Лейни Уитман.

— Лейн Уитман?

— Лейни. Илейн — поправи се Том. Типично за Лейни бе да се прави на официална.

— Боя се, че тук нямаме никого с това име.

— Тя не работи тук — рязко поясни Том. — Тук е, за да се срещне с някого относно развод.

— Сигурен ли сте, че сте на правилното място?

— Видях я да влиза в тази сграда преди около час.

Жената доби смутен вид. Пресегна се, попипа прошарената си черна коса, вдигната в стегнат кок.

— Нали разбирате, че в тази сграда има много юридически кантори?

— Дванайсет, за да сме по-точни — каза Том. — По четири на етаж. Искате ли да ви ги изброя по имена?

Рецепционистката се пресегна към телефона.

— Ако обичате, седнете, ще видя дали не мога да намеря някого, който да ви помогне.

Тъпа кучка, помисли си Том, изкушен да й гръмне главата само заради едното удоволствие. Но вместо това смънка:

— Не си правете труда — и излезе от офиса. — Къде си, Лейни? — измърмори той, решавайки да се върне във фоайето, вместо да рискува да се сблъска с някоя друга надменна адвокатска майка и да чака там. Със сигурност, където и да беше, тя нямаше да се забави още много.

Мина обаче половин час, а нея още я нямаше. Какво толкова правеше там горе? Какво разправяше на ония тъпоглави адвокати? „Той пие, кръшка, има ужасен нрав, децата се боят от него“ — представяше си рецитацията й.

— Не бих имал нищо против едно питие точно сега — изрече на глас и се вторачи в долнопробната кръчма на отсрещния тротоар. Почуди се дали сервират алкохол и си погледна часовника. Едва единайсет и нещо. Малко рано за пиене, дори и за него. Какво пък, по дяволите? Както се пее в песента, все някъде вече е пет часа.

— Имате ли бира? — попита той младото момиче зад тезгяха няколко минути по-късно. Пльосна се на едно столче в старомодната закусвалня, без да откъсва очи от розовата сграда насреща.

— Само безалкохолна — каза момичето. Табелката на оранжевата й униформа я идентифицираше като Вики Лин. Беше може би на осемнайсет, с дълга до брадичката кафява къдрава коса и лоша кожа, която се бе опитала да прикрие с прекалено много фон дьо тен. Усмихна му се и Том се запита, дали не го сваля.