Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Лейни — изрече Том като команда.

Лейни подскочи на мястото си, дългата й мокра коса падна върху очите, а по раменете на найлоновото покривало покапа пяна.

— Какво правиш тук? — Тя се озърна притеснено, с уплашени очи.

Това изражение й отива, помисли си Том.

— Трябва да поговорим.

— Не тук. Не сега.

— Да — натърти Том и застана разкрачено, давайки ясно да се разбере, че никъде няма да ходи. — Точно тук. Точно сега.

Уил стоеше на прага между кухнята и всекидневната и местеше поглед от Сузи към брат си.

— Какво става? — попита Кристин, застанала по средата между двамата.

Джеф сви рамене, без да мръдне от мястото си до вратата.

— Дамата явно има желание да каже нещо на Уил.

— Дължа ти извинение — започна Сузи.

— Нищо не ми дължиш — побърза да я прекъсне Уил.

— Напротив.

— Никога не спори, когато една жена ти се извинява — посъветва го Джеф. — Това може никога повече да не се случи.

— Умник — обади се Кристин.

— Което предполагам, е сигнал да се връщам на работа — каза Джеф. — Хайде, Криси. Можеш да ме закараш.

— Чакай да се обуя. — Кристин изчезна в спалнята, но продължи да се ослушва към стаята, от която току-що бе излязла. Какво възнамеряваше Сузи да каже на Уил? И по-важното, какво правеше тя с Джеф? Потършува из дъното на гардероба за сандалите си, нахлузи ги, без да си дава труда да ги разкопчава, грабна чантата си от тоалетката и се върна във всекидневната. Всички стояха замръзнали по местата си и се взираха един в друг нервно и очаквателно, като участници в дуел. — Добре, готова съм — погледна от Джеф към Сузи, после към Уил. — Добре, приятели. Не се притеснявайте. Не бързайте. Няма де се върна няколко часа.

— Съжалявам. Не исках да те изритам от апартамента ти…

— Нищо такова. Честно. Имам цял куп задачи за вършене. — Кристин се отправи към вратата. — Идваш ли? — попита тя Джеф, щом пристъпи в коридора.

— Веднага, бебчо.

— Джеф — внезапно го спря Сузи.

Той се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

— Всичко за една дама в беда. — Очите на Джеф се задържаха върху нейните, прониквайки право през тъмните й очила. Знаеш къде да ме намериш, казваха очите му. После напусна апартамента, затваряйки вратата след себе си.

— Беда? — попита Уил.

— Фигуративно казано — отговори след миг Сузи. — Как си?

— Аз? Добре съм. — Чувствам се като лайно, поправи се мълком. Да не говорим, че съм и адски объркан. А ти?

— Добре съм.

— Просто добре?

Тя кимна.

— Днес наистина е горещо.

— Това е Флорида.

— Предполагам.

— Да ти предложа ли нещо студено за пиене? — Уил предпочиташе тя да си свали очилата. Разсейваше се, ако трябваше да води разговор, без да й вижда очите. Какво правеше тук?

Наистина ли бе дошла да се извини? Какво правеше с Джеф?

— Вода? Сок? Сода?

— Нищо. Благодаря.

— Сигурна ли си?

— Може малко вода.

С препускащо сърце Уил отиде до мивката в кухнята. Какво искаше от него? Какво очакваше? Очакваше ли нещо? Какво правеше с Джеф?

Наля й чаша студена вода от чешмата и преди да се върне в стаята почака ръцете му да спрат да треперят. Сузи не бе помръднала от предишната си позиция, очилата й продължаваха да си стоят плътно на мястото, от лявата й ръка висеше огромната платнена чанта, сякаш всеки момент щеше да хукне. Уил се приближи и й подаде чашата.

— Благодаря.

— Заповядай, седни. — Той посочи към дивана.

— Благодаря — повтори тя и приседна на ръба, сякаш се боеше да се настани прекалено удобно, после отпи от чашата. — Водата е хубава и студена.

— Сам съм я направил — пошегува се той. И добави: — Хвана ме неподготвен. Не мислех, че ще те видя отново.

— Не бях сигурна, дали би искал — призна тя и наклони глава към него. — Няма ли да седнеш?

Уил потъна в противоположния край на дивана и зачака тя да продължи.

— Сигурна съм, че искаш да ми зададеш много въпроси.

— Не — отрече той. Какво правиш с Джеф, помисли си обаче.

— Онзи ден брат ти спомена къде работи — отговори тя, сякаш той бе изрекъл въпроса си на глас. — Отидох там да го попитам, дали не би ти предал съобщение.

— Не е нужно да обясняваш.

— Моля те. Искам.

— Виж, имам да ти обяснявам също толкова, колкото и ти. Аз съм този, който се появи пред къщата ти, неочакван и неканен…

— Женен ли си? — прекъсна го Сузи.

— Какво? Не.

— В такъв случай, бих казала, че задължението е мое.

— За какво?

— Трябваше да ти кажа.

— Защо?

— Защото трябваше. Дължах ти поне това.